Не че съм привърженик на губещата страна, но вечното дерби в неделя окончателно ме убеди, че този мач вече няма нищо общо с магията, която създаваше герои и истински легенди десетилетия наред. Има достатъчно снимков и видеоматериал, с който да се докаже, че националният стадион приличаше повече на окупиран от терористи обект в някоя от горещите точки по света. Където свистят куршуми, взривяват се бомби, дъх на барут се носи във въздуха и кълба от черен или цветен дим дразнят обонянието в километричен периметър. Само че от терена изобщо не мирише на футбол. Там, като в някаква гротескна гладиаторска битка, няколко озверели българи правят шпагати като обезумели, дърпат фланелките на противника и псуват по-грозно от работниците на някой строеж. Край тъчлинията видният „армейски" дервиш Стойчо Младенов се нахвърля върху съдиите още при първото спорно положение и започва да ги притиска. А наоколо поредната партида чужденци, които за пръв път се сблъскват с този вулкан от агресия, трудно осъзнават къде точно са попаднали.
В крайна сметка освен тези около 10 000 души на стадиона почти никой не усеща някаква особена тръпка от това, че в България се играе Мачът на мачовете. По заведенията прякото предаване е просто фон, а някой даже цъкат белот и хвърлят само от време на време поглед върху случващото се на терена. А тези, които са гледали сблъсъците на двата големи съперника от 70-те, 80-те и 90-те години, трудно могат да изтърпят мъката на настоящето и само носталгията ги кара да страдат заедно... с топката.
Наистина, вече на никой не трябва да му пука за това дерби. Дори за феновете на ЦСКА, които празнуваха пети пореден успех в първенството, ползата от положителните емоции изчезва със сутрешния махмурлук. След него следва ново пробуждане, което връща горчилката от отпадането от Зимбру, а и от предишното от Мура. Стойчо Младенов сам признава, че не се заблуждава от победите и е наясно с огромните проблеми, които има отборът му.
И въпреки това той е с основна заслуга за изграждането на този грешен модел, при който се робува на резултатите, а приказките за обиграване на състав са кухи и служат само за оправдания след резилите в Европа. Безспорен факт е, че в поне четири от тези пет мача, които Левски загуби поред, „сините" търсеха футбола. Според ограничената си класа и възможности се опитваха да разиграват топката, да действат на скорост, да изработват положенията си с идеи... Те обаче не влизаха, а след това грешките - индивидуални или колективни, закопаваха отбора.
От другата страна Стойчо залагаше на своя си стил на дебнене и затваряне на играта. Целта му бе да не загуби, а щастието му носеше победи. Само че каква полза от тях. След като в крайна сметка се стигна до изпразнения Сектор „Г“ и до поредното задаване на болезнени въпроси.
Поуката за Левски трябва да е само една - не позволявайте този мач да определя битието ви. Не си струва! Особено срещу точно този съперник. Да, такава болка трудно се приема, но понякога тя не само е част от процеса на оздравяване, но дори е необходимост. Наясно съм, че колкото и да им е криво на феновете, три пъти по-криво му е на Гонзо. Поне при него няма никакви съмнения, че прави всичко с идеята да помогне. Сигурно греши, но няма грозни мисли за някаква лична изгода на гърба на клуба. И той, и всички играчи трябва да спрат с тези приказки за мъжество, характер, раздаване... Хора, става въпрос за игра! Играйте я, докажете, че сте добри футболисти, никой не се съмнява в пола ви! Една загуба във втория кръг не бива да е повод за крайни оценки и катаклизми. Тъпо е да продължаваме в този кръговрат от последните няколко сезона, според който вече идва време за нова треньорска смяна, например. Стига! Факт е, че срещу ЦСКА Левеки изглеждаше по-добре, отколкото срещу Локо (Пд). Нека този отбор бъде оставен да развие още малко потенциала си и тогава да се анализира и да се правят генерални промени.
Няма никаква полза от разрушителни решения като онова за срутването на Сектор „А". Гонзо, не бутай „Герена" заради „червените". Просто те не го заслужават. Левски е побеждавал до втръсване вечния си враг, но малко хора са били по-щастливи с отбора, отколкото след епохалните победи в Европа, които за щастие са част от историята през новия век, а не от далечното минало на петолъчките и червените връзки.
Людмил Христов, в-к „Меридиан мач”
