Бербатов: Сър Алекс ме плесна леко зад врата и ми каза: „Имаш номер 9“!

Рекордьорът по голове за националния отбор Димитър Бербатов за първи път разкри събития от часовете преди да сбъдне мечтата си – подпис с един от най-великите клубове в света “Манчестър Юнайтед“. С много емоция звездата говори и за мача на годината у нас между своята фондация и тази на славния Луиш Фиго. Шоуто е на 14 юни и има абсолютно благотворителен характер. За двубоя се чакат куп великани на футбола – Христо Стоичков, Райън Гигс, Пол Скоулс, Едвин ван дер Сар, Красимир Балъков, Луиш Фиго, Роберто Карлош, Деко, Дуайт Йорк, Йенс Леман и още много други.

– Предлагам да започнем интервюто различно – с въпрос не за теб, а за една личност, която сега е на гребена на вълната – Кристиано Роналдо. Играхте заедно в „Манчестър Юнайтед“. Какви са впечатленията ти от планетата QR7?
– Навсякъде и всички ме питат за него. Един го имитира, друг се опитва. Няма лошо. Този човек идваше първи на тренировка и работеше като животно. Факт! Арогантността му е заслужена. Той вярва в качествата си и ги подкрепя с голове, купи и прочие. Всеки ден плуваше, фитнес, коремни преси… Оставаше и след тренировка да работи здраво. Виждаше се как амбицията му беше толкова голяма, че в крайна сметка му помогна да успее.

– На 14 юни в София предстои мачът на годината у нас – на твоята фондация и тази на славния Луиш Фиго. Срещата е благотворителна и за каузата „сбъдване на мечти“ за дарованията, за които се грижите. А кога Димитър Бербатов сбъдна своята голяма мечта? Може би когато стана играч на „Манчестър Юнайтед“?
– Да, всичко тогава ми се случи като по филмите. Не го очаквах точно както се разви. От „Юнайтед“ ни бяха пратили самолет за мен и моя мениджър Емил Данчев. Той е знаел какво се случва и кой ще ни чака, но не ми каза. Слизам развълнуван, не знам къде се намирам. Започвам да си представям как нося фланелката на този велик отбор, играя и вкарвам голове. В същия момент чувам: „Хай, Берба!“ И кого да видя? Сър Алекс Фергюсън. Изпаднах сякаш в шок. За момент загубих ума и дума. Един от най-известните по света идва да ни посреща! Мисля си – той си е с неговата кола, а ние с друга. Нова изненада – той ни кани в автомобила си, всички заедно. А аз… продължавам да съм в шок. Пътуваме Съра, аз, Данчев и още някой имаше, но не мога да се сетя кой. Караме и мълчим. Аз не мога да кажа нищо.

– Доколкото те познавам от всички в колата тази ситуация най-малко теб е притеснила?
– Естествено! На мен мълчанието не ми пречи – седя си и си мисля разни работи. По едно време се започна разговор, колкото да разчупи леда. Тогава още имах трудности да разбирам Съра, не бях свикнал с акцента. Пътуването беше неудобно, но пък забавно.

– Предполагам сега може да разкриеш нещо от драмата – десет минути преди края на трансферния прозорец – факсът от „Тотнъм“ за сделката го няма…
– Имаше такъв напрегнат момент. Сега си мисля, че тези неща продължават да се случват в Англия, защото там много обичат драматизма. Всичко трябва да се случва в последния момент. И с цел да не се изпусне нещо по-добро на пазара, въпреки че нервите на футболистите и мениджърите се опъват до крайност. Но конкретно в моя случай имаше факс, но всичко вървеше адски мудно и аз бях пред инфаркт, Емо също. А Съра и спортния директор Дейвид Гил изобщо не даваха вид да са притеснени от нещо. Казват: „Спокойно, всичко ще бъде наред!“ Викам си: „Как спокойно? Няма нищо още парафирано, ще си изпусна шанса!“

– Но за щастие не го изпусна. Как точно завърши всичко?
– Накрая след като подписах безброй документи Съра ме попита: „С кой номер на фланелката искаш да играеш?“. А аз, вече спокоен отговарям със самочувствие: „Как с кой? Не е ли ясно?Естествено с номер девет!“. Последва нещо изненадващо. Съра леко ме плесна зад врата и каза с усмивка: „Имаш го!“.

– Изживя четири сезона в „Манчестър Юнайтед“ с много триумфи и малко разочарование. Какво все пак се е запечатало най-силно в съзнанието ти?
– Като цяло почти всичко. Бях на най-високото стъпало. Поради упоритостта си, труда си и всички трудности, през които минах, това беше моята награда в кариерата. Всеки път на тренировка или мач, в трудните моменти, когато съм бил тъжен по други причини, винаги съм оценявал факта, че съм в „Манчестър Юнайтед“. Тренирам при най-добрия треньор, с най-добрите футболисти и играех срещу едни от най-добрите. Всичко това е свързано с възходи и падения, добри резултати, загуби, купи. Бях като в рая.

– Ти казваш: „Защо да гоня безнадеждна топка, вместо да съм свеж за тази, която мога да отиграя“. Не ти ли пречеше тази твоя философия в Англия.
– И други играчи правят абсолютно същото. Веднага давам пример със Златан Ибрахимович. Рядко го виждам да гони излишни топки. Пази си силите за точния момент и за правилното място. Малко хора разсъждават така. В един отбор не може да има само такива като мен, защото ще сме последни в класирането. Трябва да има такива, които ръмжат, гонят топката… Аз не мога без тях, но и обратното. Хората искат да гледат красива игра, а не само джасане. Всичко е микс от отборни качества. Затова тимът е най-важен.

– Нека се върнем в днешно време. Как се роди идеята благотворителният мач да се организира съвместно с фондацията на Луиш Фиго?
– В офиса на фондацията ни постоянно обсъждахме да се случи нещо подобно. Решихме, че трябва да изберем подходящия момент и да сме подготвени за нещо такова като организация и покана на футболисти. С директорката Диди Ходжева си говорехме един ден. Тя спомена, че Луиш Фиго организира подобни мачове. Решихме тя да се свърже с неговата директорка, а аз да говоря лично с него и да видим какво ще каже. Звъннах му и Луиш беше много позитивен. Каза, че ще го обсъдят с неговия екип. След две-три дни ни дадоха отговора си – правим го!

– Ясно ли е отсега още за какво ще отидат събраните средства от шоуто?
– Отиват за децата от нашата фондация, която подкрепя талантливите деца на България в различните сфери на живота – наука, изкуства и спорт. Децата, които са успели през годината, кандидатстват със своите успехи. Дали детето само ще се номинира или ще го направи родител, приятел, баба, дядо… няма значение. Трябва само да се изпратят успехите. Радвам се, че в писмата и в имейлите се вижда, че децата, които кандидатстват са с повече първи и втори места и тук-там с трети. И когато едно такова дете прати покана и посочи международно състезание по цигулка, пиано, плуване, карате, джудо, математика… Каквото и да е, и каже, че семейството му няма възможност да закупи билета и да плати хотела, трябва някой да му помогне. Това дете ще е на моето място някой ден. Тук се появяваме ние и с това се занимаваме. Тези деца, след като донесат наградите, техните семейства, както и те самите, се чувстват щастливи, а и ги бутаме в правилната посока. Хората, които ще дойдат на стадиона, ще видят децата, за които говоря. Ще ги наградим пред пълния стадион, за да се чувстват специални, защото те са такива.

– Преди година, на 20 май, преживя емоционално мача на Христо Стоичков, беше и в ролята на оператор. Какво си хареса от този двубой?
– Всичко беше много готино. Позволих си да снимам, защото това е момент, който за мен беше специален. За Стоичков е бил много по-специален, но за мен да бъда поканен там с такива футболисти – да чуеш някои истории, да се „отъркаш“ в тях, беше много готин момент за мен. Когато Ицо ме покани беше супер! Сега го поканих аз и неговото присъствие ще е бонус за всички нас, които му се възхищаваме. И това няма да е моят мач или мачът на Фиго, а нашият мач – за децата в нашата родина.

– Казваш, че краят на твоята кариера е „отворен“ още. Как гледаш на дестинации като САЩ, Китай или арабския свят?
– Трудно е, когато вече имаш семейство и деца да решиш подобен въпрос за кариерата си. Това вече усложнява малко живота на спортиста. Когато детето ти ходи на училище, става още по-трудно. Ако решиш да отидеш в по-далечна страна, трябва да си съответно далеч и от семейството. А това не е приятно нито за жената, нито за децата. Ако дойде такава оферта, ще обмисля и най-вече водещото е дали наистина имам нужда от нея. Дали ще ми донесе позитиви или негативи. Ако позитивите са повече – окей. Ако негативите са повече – няма смисъл от тази история.

– Честно – играе ли ти се още?
– Не виждам как ще спре да ми се играе. Не съм първа младост, но на 36 години все още се старая да играя футбол и се усещам добре. Да, най-вероятно съвсем на най-високото ниво ще ми е малко трудно и може би не мога да играя всеки мач, което е съвсем нормално. Но разбира се, че ми се играе още.

– Преди петнайсет години в интервю за „Труд“ си говорехме с теб колко тежък е бил преходът, когато си дошъл в София като юноша и в ЦСКА си бил самотен…
– Да, но това е част от растежа, от възмъжаването. Но аз нямам проблем да бъда сам – да си обядвам или вечерям, например. В дадени моменти, когато имам нужда да съм на спокойствие. И търся компания на хора, когато просто трябва да съм там поради други фактори. Самодостатъчен съм си. И това ми е помогнало много в кариерата. Човек може да успее сам някъде на чуждо място. Ако не се пречупи от тази самота, която на моменти може да те докара до там да правиш глупости, което пък ще доведе до лоши решения и в последствие вместо да вървиш напред, ще трябва да тръгнеш назад. Но при мен не се получи така. Или не съм го осъзнавал, или не ми е пречело да съм си сам.

– Според мен такъв е характерът ти.
– Приемам го, да. Поради въпросния мой характер нямам проблем със самотата. А може би самотата ми е формирала характерът и ме е направила да съм такъв. Нека и малко философски да погледнем на нещата.

– Помниш ли апартамента в Леверкузен – показа, че там има пет-шест неща. Три сребърни медала, един лаптоп, един телевизор, празен хладилник и една пушка в ъгъла за всеки случай.
– Аз продължавам да си имам пушка. Поради други причини си я пазя – заради децата, някой ако дойде…А тогава нямаше толкова разсейване. Тренировка, вкъщи, мач, тренировка, вкъщи, мач…Какво му трябва на човек?

– На 19 години премина в „Байер“ (Леверкузен). В подходящия момент ли дойде за теб?
– Да, в абсолютно точния момент. Въпреки, че честно казано, не знаех кои са „Байер“ (Леверкузен). Бяха се случили разни неща в ЦСКА и съдбата сякаш ми показваше, че може би не ми е мястото тук и трябва да отида извън България. А не ми се ходеше много-много. На 18-19 години искаш други неща – да си седиш в България. Но идва един момент – дали съдба, правилният съвет или по случайност, случва се някакво събитие, което като го хванеш, ти определя пътя занапред. Така се случи.

– В Германия бързо ти оправиха мисленото?
– Като за начало им давах отпор като постоянно псувах и мрънках. Наум! Как ще играя във втория отбор? Та аз идвах от ЦСКА, бях голмайстор, не знам какво…А те ще ме пращат във втория отбор! Мрънках си сам на себе си и същевременно се амбицирам да им покажа, че не е правилно. Надъхвам си се по собствен начин. Обаче минах по този път и тежката ситуация не можа да ме пречупи. Можех лесно да кажа, че искам да се върна или да отида някъде под наем, но стоях там и в крайна сметка се получиха нещата. Преборих се.

– Талантите от Фондация „Димитър Бербатов“ ще стигат може би по-лесно до мечтите си?
– Това е моята лична кауза и на хората от моя екип. За това работим и това ни вълнува. Талантливите деца на България трябва да бъдат подкрепени от всички нас. Затова е и мачът на 14 юни. Очакваме големи имена, за голямо шоу и голяма обща кауза.