Млади, талантливи, амбициозни и скромни - иначе казано, братя Миланови. Само на 20 години близнаците, играчи на “Литекс”, вече са носители на всички възможни трофеи и са заедно в националния. И съвсем не е пресилено да се каже, че са явление в родния футбол. За момчетата спортните коловози тръгват от гара Левски, но по всичко личи, че вече чертаят пътя към европейски отбори - към голямата кариера. Най-ревностните им зрители, които не пропускат нито един мач, са техните родители Галя и Венци. На 19 февруари 1992 г. те не знаели, че ще имат двама синове. “Ами тогава нашите не очаквали близнаци. Купили всичко, приготвили се, но само за Илийката. Обаче след него съм се появил и аз”, разказва Георги.
Носят имената на двамата си дядовци, които пък са и на светии - дръзкия и безстрашен пророк св. Илия и св. Георги Победоносец. Илия е баткото в това спортно дуо - по-голям е с пет минути. И има самочувствието на такъв. “Аз съм лидерът”, изрича нахакано младежът. Старшинството му се изразявало в това да казва какво ще става. Георги не възразява и приема с усмивка думите му: “Той нека си казва, аз правя каквото си искам.” Баткото напомня, че винаги той е посочван за капитан на отбора. “Ама чакай, ти си капитан, но в “Литекс”, а аз - на националния отбор за моята възраст”, връща му закачката Георги. Илия не остава назад и допълва, че е екзекутор не на кой да е, а на “Барселона” Това стана на шестото издание на международния футболен турнир за юноши “Юлиян Манзаров” през август 2009 г. в Правец. След победи над столичните ЦСКА и “Левски” и минимална загуба от “Стяуа” (Букурещ) “оранжевите” завършиха първи в своята група. На финала се изправиха срещу победителя от другата група - европейския гранд “Барселона”. Илия отбелязва единственото попадение в тази среща, с което “Литекс” спечели купата и златните медали от турнира.
Близнаците са абсолютни фенове на каталунците - изчели са всичко за испанския тим. Знаят подробности за играчите му - кой откъде вкарва или центрира, кой с ляв и кой - с десен крак. Могат да напишат книга за “Барселона” и да говорят по 2-3 часа на тази тема. Откакто се помнят, са все заедно. Не защото има тясна връзка при близнаците, както се говори. Просто стечение на обстоятелствата. Ако са разделени обаче, нямат усещане какво се случва с другия, което също е част от легендата за родените едновременно братя. Сега се разбират перфектно, но като по-малки често се биели. За какво ли - за грешки във футбола, естествено, обяснява Илия. Защото играта за тях е всичко.
Спомнят си, че хукнали след топката още 6-годишни. Харесвали играта с дечурлигата в махалата, но всъщност насърчението дошло от баща им и вуйчо им Милен - футболисти на местния “Левски”. Признават, че от онзи период имат 4-5 счупени съседски прозореца в актива си. Не яли пердах, разминали се само с кавги след тези подвизи. После започнали да тренират в спортната школа в града.
С детския отбор участвали в доста турнири, където ги забелязали от водещи български клубове. Последвали предложения от плевенския “Спартак”, столичните “Левски” и ЦСКА. Родителите им ги отхвърляли с мотива, че децата са малки. Замислили се единствено над поканата от Ловеч през 2004 г. Тя дошла, след като 12-годишните хлапета ритали за тима на град Левски в среща с детския “Литекс”. “Бихме ги на дузпи и с това впечатлихме треньора на “оранжевите” Митко Маринов”, разказва Георги. Тъй като били още малки, за да ги включат в академията на ловешкия тим, изчакали една година. През 2005 г. пристигнали в града край Осъм.
“Тогава все още не бе направен новият пансион. Учехме на едно място, хранехме се на друго, тренирахме на трето и спяхме в разнебитен блок на другия край на града. Голямо тичане падаше”, припомня си Илия. Но си заслужавало и резултатите не закъснели. Те обаче си имат цена. Всичко постигнато е плод на много лишения, за които широката публика дори не подозира. Миланови спазват железен режим като в казарма. Шеговито разказват как в единайсети клас заради обща лудория Гриша Ганчев ги наказал.
Те и съучениците им били остригани по негово нареждане. И то точно преди бала. “Ние си бяхме виновни - г-н Ганчев беше прав. Страшни хубавци бяхме”, заливат се от смях момчетата. Всъщност малцина знаят, че абитуриентския си бал изкарали само до 23,30 часа вечерта. “Празнувахме в ресторант “Ловеч”. На по-следващия ден имахме мач, затова треньорът каза да хапнем и да се прибираме”, разказва Георги. Кой е бил безкомпромисният треньор ли? Този, на когото се възхищават - Любо Пенев.
Пенев и Христо Стоичков са важните в спортния им живот. Надяват се да могат да бъдат като тях директни, точни и скромни. И с двамата се получила онази добра химия треньор - футболист, защото братя Миланови не са глезльовци. Те са войници на футболния фронт. В досегашния си живот са ходили три пъти в дискотека. Два пъти след спечелването на шампионска титла и веднъж след важен мач. Разполагат с 15 свободни дни за цялата година - 13 са на море и два вкъщи. Но не съжаляват, че не могат като връстниците си да безделничат. Простичкото им човешко желание е, когато разполагат с достатъчно пари, да пътуват по света. Искат да видят Америка, да разгледат някои забележителности. Но дори и в тези си желания са умерени. Казват, че първо трябва да спечелят, пък тогава да мислят за почивка и развлечения.
Майка им работи в дирекция “Социално подпомагане”, таткото - в петролна база на “Литекс”. Синовете им мечтаят за европейски клубове. Искат да стигнат колкото се може по-далече, но са предпазливи. “Как да кажа, че ще играя в “Барселона” - те са извънземни. Аз съм реалист”, признава Георги. Популярността не ги е променила. Илия подчертава, че са си същите момчета, които приятелите в Левски познават. Винаги когато си ходят там, намират време да поритат с тях. “Събираме се и ни е забавно. Защо да се надуваме? Тъпо е някак - аз не ходя на три крака, обикновен човек съм”, мъдро отсича момчето.
Успехите на Георги, който се смята за най-силния играч у нас, не дразнят Илия. Той им се радва, но заявява, че има по-големи амбиции от брат си. Смята, че в България е постигнал възможното: два пъти шампион, обявяван за най-добър млад футболист, титуляр в националната гарнитура. Затова и той се цели в клуб зад граница. Разсъждава на глас, че играейки като централен защитник, малко по-трудно може да се изяви. Съзнава отговорността на поста си. Виж, за дефанзивен халф като брат му нещата са други - виждат го, изпъква.
Понякога двете момчета плачат като всички останали. Скоро не са. Сълзите им винаги са от яд след загубена среща, след важни пропуски. И никога на забравят откъде са тръгнали. Наскоро Георги написа в социалната мрежа, че не парите са важни, а емблемата. И спечели уважението не само на феновете, а и на хората извън футбола. “За мен “Литекс” не е само футболен клуб, а много повече. Преди никой не бе чувал за мен. “Литекс” ме направи това, което съм”, с гордост казва той. Брат му го допълва, че те са си направо Made in Ловеч. Убедени са, че е нормално да обичат клуба, в който са расли седем години.
Колкото и да са отдадени на футбола, макар и ежедневието им да е пуританско, в него не може без любов. Обратното би било противоестествено. Ревностно пазят личните си чувства и емоции от медиите. Георги неохотно споделя, че има приятелка от три години. С известността от спортните му успехи нараснал и интересът на момичетата към него, но той не им обръща внимание - за него важна е само тя. Илия още не е срещнал интригуваща го дама, засега е отдаден изцяло на играта. Като цяло братята са чужди на суетата - това личи в цялото им поведение.
Категорични са, че не съществува нещо, което би могло да ги накара да се откажат от футбола. Единственото, което си пожелават, е да са живи и здрави - да нямат травми, за да изградят голяма кариера в световни отбори. И след това да се приберат обратно в Ловеч.
Росица Христова, "24 часа"
