Пътят към „Уимбълдън”

Стотици хиляди тенисисти по цял свят тренират и играят с мечтата някога да стъпят на „свещената трева” в Югозападен Лондон. И да участват, дори и в един мач на турнира „Уимбълдън”. В същото време милиони любители на тениса също имат мечта. А тя е да влязат в комплекса на “The All England Lawn Tennis&Croquet Club”. Как един обикновен любител на тениса от България може да се докосне до магията на „Уимбълдън”?  Каква е процедурата за достигане до заветния билет? Колко струва удоволствието да гледаш на живо най-добрите тенисисти в света? Всичко това можете да прочетете в ексклузивния репортаж на специалния пратеник на Novsport.com Григор Бабачев. 

За пътуване до Лондон е най-добре да се използват нискотарифните компании „Easy Jet” и  Wizz Air. Цената на билета в двете посоки може да струва в рамките на около 150 лири, което прави приблизително 350 лева. Любителите на тениса, които искат да имат повече време в Лондон, може да вземат на отиване самолета на първата компания, който тръгва в 12,20 часа българско време и пристига след около 3 часа на летище „Гетуик” в английската столица. В обратна посока има няколко опции. Тези, които предпочитат да не губят деня си взимат отново „Easy Jet”, чийто полет е в 6,30 британско време сутринта. В същото време Wizz Air лети от летището в Лутън в 19,55 часа местно време и е предпочитана от хората, които искат да останат повече време в Лондон.

Като всички нискотарифни компании и двете не предлагат запазване на конкретно място в самолета. Това може да се превърне в проблем, защото напливът от пътници и в двете посоки и голям и осигуряването на комфорт при пътуването е трудна работа. Все пак в Easy Jet има опция „Speedy Boarding”. Тя позволява срещу заплащане на 10 паунда пътникът да се качи първи в самолета и да избере своето място. Конкуренцията от  Wizz Air дава възможност срещу допълнително заплащане да се седне на фиксираните 12-и или 13-и ред до аварийните изходи. Там има по-голямо пространство и пътуването е по-комфортно.



След пристигането на „Гетуик” в Лондон трябва да се помисли за придвижването до хотела. Това става сравнително лесно, благодарение на отлично развитата мрежа от влакове и метро. Пътуването от летището до Лондон е около час, като цената на билетите за жп транспорта и метрото след това е до 15 лири. При пътуване с такси трябва да се приготвят около 100 лири. Абсолютно задължително е хотелът да бъде предварително резервиран. В противен случай може да се стигна до проблем в настаняването. Обичайна гледка за 15-милионния Лондон по време на „Уимбълдън” е туристи с куфари да обикалят от хотел в хотел, търсейки стая. Почти винаги, обаче от рецепцията ги отпращат заради липсата на места. Почти всички хотели в централната част на града са отдавна резервирани от фенове на тениса от цял свят. Добър хотел извън центъра може да се намери на цени от 70 до 90 лири на ден с включена закуска.



След всичко това се стига до сакралния ден, когато феновете тръгват да атакуват „свещената трева”. Оказва се, че борбата за спечелване на билет е далеч по-трудна от тази за придобиване на ценната хартийка за футболен мач. Първата задача за деня пред обикновения тенис фен е да стане възможно най-рано и да се отправи към тенис комплекса „Уимбълдън”. Най-добре е това да стане около 6,30 – 7,00 часа, защото след това влакчетата на метрото са претъпкани с хора и може да не успееш да се качиш.

До „Уимбълдън” се стига благодарение на метрото и неговата District Line. Тя е най-дългата в Лондон заедно с Central Line и пресича целия мегаполис от изток на запад. След около час пътуване и общо над 20 спирки, влакчето стига до легендарния квартал „Уимбълдън”. Който е известен не само с тениса, но и с фамозния си футболен отбор от 80-те и 90-те години на миналия век, известен с прозвището „Лудата банда”.



За тенис комплекса най-удачно е да се слезе на станция Soutfields. Там веднага се потапяш в атмосферата на „Уимбълдън”, защото самият перон е украсен с множество снимки от най-великия тенис турнир в света. На столовете в чакалнята пък са изписани имената на победителите през отделните години в турнира. На излизане от станцията се сблъскваш с първите хора, продаващи „на черно” билети за „Уимбълдън”. Червендалест чичко на около 50 години минава край теб, подхвърляйки на носа си фраза от рода на „търсите ли билети”. Той е предпазлив, защото наоколо има много полицаи и е твърде опасно открито да предлага ценните хартийки. Все пак се спира и при проявен интерес заковава „твърда цена” – 200 паунда за т.нар. „Ground Admission”. Това означава, че можеш да гледаш мачовете на всички кортове в комплекса без тези на Централен, №1 и №2. „Тънката” подробност е, че официалната цена на тези билети е 20 паунда, тоест невзрачният чичко е на път да реализира космическа печалба от 1000 процента! След отказа да платиш биваш посрещнат от още няколко търсачи на лесни пари, които ти предлагат същите билети, но вече за 250 или дори 300 паунда. Човек остава с впечатлението, че „черноборсаджиите” са нещо като синдикат и целта е да се върнеш при първия чичко и платиш исканите „само” 200 лири. След отказа да участваш в подобна дейност не ти остава нищо друго, освен да тръгнеш пеша и след около 10 минути да стигнеш до „Уимбълдън Парк”. И тук истинските приключения започват! 



Верни на традициите си англичаните са направили от чакането за билети на „Уимбълдън” истински ритуал, който наричат „Queueing for The Championship” (Чакане на опашка за шампионата) . Влизайки в „Уимбълдън Парк” установяваш, че няколко хиляди души са били по-ранобудни и от теб (говорим за ставане преди 6,30 часа). Хората са подредени чинно на опашки и седнали на земята очакват своето придвижване до отстоящите на около километър каси на тенис комплекса. След дълго ходене установяваш, че най-после си намерил своето място. Там където вече няма хора те посреща лъчезарен дядка с думите „You are welcome to the end of the Queue” („Добре дошли в края на опашката”). Симпатичният старец прилича на някогашните квартални доброволци в България, като носи на ръкава си надпис „Старши стюард”. Неговата функция е да наглежда хората на опашката и да въвежда ред, ако е необходимо. Това се случва рядко, защото феновете са изключително дисциплинирани и е истинско чудо да се види предреждане, както е по стара българска традиция. След посрещащия те възрастен стюард идва ред на две млади момчета с количка. Те носят в нея листа, които поразително приличат на бюлетини, като тези за предстоящите избори на 5 юли. Оказва се, че това са т.нар. „Queue Card”, които обозначават номера ти на опашката за билети. В 8,20 часа вече е достигната „кота” 9158, което означава че 9157 души трябва да влязат преди теб в комплекса.

Всеки на опашката получава само по една карта с номер, като целта е да се избегнат спекулации. Правилата за опашката са  строги – нямаш право да я напускаш за дълго време, освен ако отиваш до тоалетна или за храна и напитки. При установяване на предреждане или лошо поведение картата ти се взима и биваш позорно изгонен. Хората приемат спокойно нещата и са се подготвили подобаващо за ритуала, наречен „чакане на опашка за „Уимбълдън”. Мнозина носят със себе си храна и напитки, подобно на пикник. Други играят карти или четат вестници, а трети спокойно спят на земята. Компанията е мултинационална. Можеш да видиш семейство тъмнокожи с малките си деца, достолепни възрастни англичанки, двойка влюбени поляци-тинейджъри, шумна компания азиатци и т.н. Всички те седят на тревата и очакват спокойно да изминат 6-7 часа, след което ще имат шанс да влязат на „Уимбълдън”. „Вие със сигурност ще получите билет за днес, но това няма да стане преди 3-4 следобяд”, ми казва същият този лъчезарен дядка, който продължава да посреща нови и нови желаещи, да се докоснат до тенис магията. Установявам, че около 10,00 часа броят на чакащите вече надминава 14 000. Техният ентусиазъм, обаче не е по-малък от този на хората, които са съвсем близо до купуването на билет.

Докато чакат на поляната на „Уимбълдън Парк” феновете се подкрепят с различни храни и напитки. Хамбургер или Хот-дог струват по 3 лири, кафето и минералната вода са по лира. Въобще „народни цени”, както се казва. Предприемчиви търговци пък продават чадъри по 7 лири, защото по време на „Уимбълдън” не се знае кога точно ще завали. Истински хит, обаче са продавачите на вестници. Най-много в този ден се харчи „Daily Mail”, защото на цена от 50 пенса се предлага и безплатен дъждобран. Който може да се окаже безценен при дъжд на поляната край „Уимбълдън”. Страховитите облаци, надвиснали над тенис комплекса карат хората да прибягнат до услугите на дъждобраните в опита си да преборят природата.



Минутите и часовете летят учудващо бързо, а спокойствието на опашката е поразително. Никой не бърза за никъде, няма разправии за по-предно място, няма пияни хора (алкохолът е абсолютно забранен). Вече започвам да си мисля, че ще вляза на „Уимбълдън” някъде към края на състезателния ден, когато се случва истинско чудо. Мой приятел ми звъни с новината, че е уредил два билета за централния корт. Боже господи! Вместо на романтичната опашка на тревата в „Уимбълдън Парк” аз ще седя и ще гледам Федерер и Джокович! Това ме кара по най-бързия начин да напусна мястото си под учудения поглед на семейство англичани, които са до мен и не могат да разберат причината за радостта ми. Същото правят и трима японци зад мен в списъка на чакащите. Но аз не ги забелязвам. И така – напред към The All England Lawn Tennis&Croquet Club. Напред към легендата „Уимбълдън”!

КАКВО СЕ СЛУЧИ НА КОРТОВЕТЕ СЪС „СВЕЩЕНАТА ТРЕВА” – ОЧАКВАЙТЕ УТРЕ!