Михаил Таков празнува 60-годишен юбилей днес. Роденият на 9 август 1960 г. в София бивш боксьор е многократен шампион на България, медалист от най-престижните световни състезания, дългогодишен капитан на националния отбор и негов безспорен лидер с интелигентността и уменията си. "Тема Спорт" потърси Таков за интервю по случай неговия празник.
Г-н Таков, как се чувстваш в навечерието на този юбилей и изобщо тази цифра отговаря ли на младежкия ти дух?
- Аз не мога да повярвам, че този набор, с който направихме най-големите успехи в българския бокс, вече сме на тези години. Имам предвид Ивайло Маринов, Пешо Лесов, аз. Пешо Стоименов... Покрай мен обаче сега има много млади момчета и затова не мога да го усетя, че съм на 60. Връщайки се назад, на тази възраст треньорите преди нас ги пенсионираха. Визирам Константин Николов-Замората, Богдан Чакъров, Васил Костов-Вазата... Такова беше времето. А аз какво да кажа? Когато живееш с по-младите и имаш желание да помогнеш на този с нещо, а на другия с друго, така времето сякаш минава неусетно.
Общо взето, за тези години си постигнал едни от най-големите успехи с бронз от световно първенство, три бронза от европейско и сребро от онези Игри на дружбата, които не се водят олимпийски...
- И двойно по-големи са успехите, които съм постигнал после като треньор.
С кои се гордееш повече - на ринга или около ринга?
- Всичко е в бокса. Този спорт има нужда и от състезатели, и от треньори, и от опит. Аз се радвам за всичко, което съм постигнал. И като състезател това, което съм направил, и като треньор, защото съм помогнал на куп боксьори да вземат призови отличия. Хората не могат да повярват, че с Ивайло Маринов бяхме заедно на европейско първенство през 1981 година, а през 1991-ва аз му бях треньор и той като за последно стана европейски шампион (смее се).
Това е, защото ти малко по-рано реши да сложиш край.
- Да, такива бяха времената тогава. Така се случиха нещата. Аз, Ивайло и Пешо Лесов изкарахме жълтеници, но пак взимахме медали нагоре.
През 1991 година си Треньор на годината, през 2012-а пак Треньор на годината. Кое от двете отличия беше по-трудно?
- Няма лесно в треньорската работа. По-лесна е работата на състезателя отколкото на треньора. Състезателят си мисли само за себе си, за да направи това, което трябва да направи. А вече в треньорската работа отговаряш за всеки един. Аз съм имал отбори по 30-40 човека, нали? На всеки един трябва да говориш, да казваш как да се готви, да преценяваш на какво ниво ще се класира. В професионалния бокс също съм постигал успехи и се радвам, че на тази годишнина вече имам едно внуче, сега чакам и второ. Дай Боже да има още.
Един щастлив човек...
- Да, така е. Може да се каже.
Да не забравяме, че под твое ръководство е последният олимпийски медал и последният световен, тъй като знаем, че Радо Панталеев е твой боксьор. Сега Тервел е с международен пояс и Кубрат, на който си бил дълги години личен треньор, ще боксира за световната титла...
- Ами не е малко. Не може да не съм доволен, нали? Пожелавам си здраве и семейството да ме радва. В бокса ще правим още каквото можем, защото има такива, които имат желание да се развиват и да вървят напред.
