ЦСКА излиза днес за юбилейна 20-а национална купа в своята витрина. Или пък за 24-а? Славия играе за 12-а, или пък за осма? Не е майтап. Футболната ни историография е така объркана, че вече никой не може да даде меродавен отговор. Това е така, защото през годините Царската купа, по същество национална, мутира в Купа на Съветската армия (световен принос - играем не за своя, а за чужда купа, при това армейска), за да се стигне до Купата на България, чиито първи две издания УЕФА не признава за първостепенен турнир у нас.
Спорен е и въпросът кога започва съществуванието на трофея - през 1925 или през 1938 г., когато за първи път се провежда самостоятелна надпревара за нея. Дотогава Царската купа е връчвана на шампиона, нещо като две в едно: играеш един мач, получаваш две купи - също наш "безценен" принос в световната футболна практика. За объркването помага и системата, по която се провежда първенството ни тогава - с преки елиминации и финал, което изцяло копира схемата, по която по света се играе в турнирите за различните купи.
Всички родни първенци получават като подарък и купата на цар Борис III с едно изключение - предшественикът на ЦСКА АС-23 през 1931 г., защото във финала на шампионата офицерският клуб печели служебно с 3:0 заради самоволно напускане на терена на съперника Шипченски сокол Вн, днешния Спартак с доста условности. В добавка в първото издание на турнира за Купата на България през 1981 г. въобще няма финален мач, а турнир между четири тима по системата всеки срещу всеки, спечелен от ЦСКА.
Допълнителна бъркотия прибавя и провеждането на паралелен турнир за Купата на Съветската армия през 80-те години, който вече е второстепенен в сравнение с тогавашната Купа на НРБ - нещо като Купа на лигата, която официално в България не съществува. 4 от 10-те му издания са спечелени от ЦСКА, 3 от Левски, по една "утешителна" купа имат Локо Сф, Ботев Пд и Локо Пд.
И за да е конфузията пълна, някои клубове смятат, че са носители на трофея, а не са.
Варненският Черно море проявява аспирации към трите купи (всъщност шампионски титли) на Владислав, но е пряк наследник на Тича, а не на този клуб. Със "остаряването" на пловдивския Локомотив с 10 години железничарите ще посегнат и към финалите на Спортклуб Пд, за да ги прибавят към визитката си.
Заради всичко това е и твърде спорен въпросът кой поред е днешният финал за купата. Със "съмнителните" 12 турнира по системата "две в едно" досега имаме 82 отбора, вдигали трофея. Без тях са 70. Затова Славия според едни има 11 купи, според други - само 7. Белите не са печелили Царската купа, когато за нея е провеждан самостоятелен турнир, но пък имат 4 трофея, връчвани по поръка на монарха заради шампионските си титли през 1928,1930,1936 и 1943 г. Сумарно обаче тимът от "Овча купел" е излизал на 16 финала в своята дългогодишна история и е печелил 11 от тях. Петте загубени решителни срещи за купата са през 1926, 1932, 1934 и само два пъти, когато е имало самостоятелен турнир - точно срещу ЦСКА на 7 ноември 1954 г. (1:2) и на 12 юли 1972 г. (0:3). Белите губят от армейците с 0:1 и на 17 юни 1981 г., но във финална четворка, в която завършват втори.
Единственият успех на финал срещу червените е на 10 септември 1966 г. -1:0. Добрата стара Славия обаче не е "помирисвала" последния двубой за трофея от вече далечната 1996 г., когато спечели служебно с 4:0 над Левски, след като тогавашният президент на сините Томас Лафчис извади отбора при 1:0 в 75-ата минута, бесен на съдийските решения. Това е и последният скандален финал в историята, която изобилства от подобни случаи.
