Днес големият центра­лен нападател на Левски от началото на 80-те години на миналия век Михаил Въл­чев празнува 60-годишен юбилей. Той е роден на 13 октомври 1956 година в Дългопол. От 1973 до 1981-а играе за столичния Акаде­мик, след което преминава на „Герена". Още в първия си сезон при сините (1981/82) вкарва 24 попаде­ния в А група и грабва голмайсторския приз. В Левски остава до края на сезон 1985/86. За този период уча­ства в 168 двубоя във всич­ки турнири, в които реали­зира 102 попадения. Печели два пъти шампионската титла (1984 и 1985 г.) и два пъти купата (1984 и 1986 г.). След това носи екипите и на Локо София, гръцкия Докса и Рилски спортист. Бил е помощник-треньор при сините, а като старши печели Купата на България през сезон 1997/98, когато във финала Левски разбива с 5:0 ЦСКА навръх 50-годишнината на червения клуб. Бил е начело на Кремиков­ци, Левски Долна Баня, Беласица, Рилски спортист.

Г-н Вълчев, къде ви намира­ме?
- Живея в Самоков със семей­ството си. Тук животът е по-спокоен. Вече не се занимавам сфутбол. След като за последно играх в Рилски спортист, а след това бях и треньор на този тим, се установих в града. Ходя на стадиона, за да разменям по някоя приказка с хората. Сега ще отида да се видя с новия на­ставник Воин Войнов, с когото сме приятели. Ще празнувам в тесен семеен кръг.

Кое няма да забравите за тези 60 години?
- Нека първо поставим неща­та от живота - раждането на дъщеря ми Николета. Радвам се много и на внука си Марто, кой­то тренира. Преди беше в Лев­ски, сега е в Царско село. Колко­то до футбола - решителните голове срещу Щутгарт - елими­нирахме германците през 1983 година за УЕфА - вкарах за 1:1 там и за победата с 1:0 на На­ционалния стадион в София. На следващата година пак ги ели­минирахме, но в турнира на шампионите (б.р. - КЕШ). Ще помня винаги и головете си сре­щу ЦСКА. Миговете, които ме изпълваха с радост и гордост, бяха, когато публиката сканди­раше името ми - голям кеф бе­ше, а такива случаи имаше мно­го.

Как се озовахте в Левски?
- Играех силно в Академик Со­фия. С мен говориха Любомир Алдев и бате Киро Ивков. Те ме привлякоха. А условията, които получих - панелен апартамент и софийско жителство. Славияимаше голямо жела­ние да ме вземе - даваше ми по-голям апартамент и повече пари. Искаха ме и от ЦСКА, но раз­брах, че щели да ме дават под наем в Сливен, след като ме взе­мат. Аз си исках в Левски и оти­дох там. На „Герена" тогава сменяха поколенията - бяха освободени шест-седем човека - Войнов, Борисов, Панов и дру­ги...

Още в първия си сезон в Лев­ски (1981/82) ставате голмай­стор на първенството...
- Вкарах много - 24 пъти в А група, защото играех с доста силни футболисти. Имахме до­бър отбор, но за жалост тога­ва не станахме шампиони. Лев­ски доста дълго ме бе наблюда­вал, харесали са, че имам нюх към гола. Освен това бях комбинативен играч - правех и доста асистенции. Онзи сезон вкарах 5 гола в един мач на Черноморец, та стана така, че обвиниха съперника в симулативна игра. Но не беше така, въпреки че спо­рех за приза със Стойчо Младенов. Но той не предяви никакви претенции, не се занимава с те­зи неща...

Тогава сте един от опитни­те в тима, въпреки че сте 25-26-годишен. А около вас излиза цяла плеяда от юноши...
- Боби Михайлов, Ники Илиев, Краси Коев, Емил Велев-Кокала, Наско Сираков... Явно, че идея­та на ръководството бе да взе­ме малко по-опитни играчи -Чавдаров, Григоров, Цветков, мен и около нас да растат мла­дите. Страшен отбор бяхме. Сега къде ще пробият толкова младоци? Има ли сега такива футболисти? По-младите вина­ги ми казват - "Стига сте гово­рили за вашето време. Ако сега играете, няма да пипнете топката”. Не съм съгласен. Вярно, че тогава футболът бе по-бавен, но вижте какви футболисти играеха с техника, импровизация. Стадионите бяха пълни.

Какви случки няма за забравите в съблекалнята?
- Много са. Но ще помня как още в самото ми начало на „Ге­рена" вкарах два гола на Етър и стигнахме до много трудна победа. Тогава в съблекалнята се изправи председателят на футболния клуб Данаил Николов и ме разцелува пред всички. То­ва беше голямо нещо за новобранец (смее се). Помня го и до­сега като ден днешен.

Как се бие толкова пъти по­ред ЦСКА?
- Седем пъти поред не е мал­ко. Като излезехме на игрище­то, виждахме страх в очите на цесекарите. Те бяха психически затормозени, въпреки че бяха доста доб­ри футболисти. Но сякаш бяха притеснени и не разкриваха ка­чествата си от страх да не за­губят. Явно, че натискът при тях от задължителна победа е бил много по-голям - все пак при военните нещата бяха по-строги, когато нямаха успехи. Те биеха силни отбори в Европа - Ливърпул, Нотингам, но падаха от нас. Яд ме е малко, че навре­мето и ние не стигнахме по-далече в Европа. Но тогава времената бяха други - в първия кръг срещаш немския шампион Щутгарт, във втория този на СССР - Днепър (б.р. - сезон 1984/85). А сега има доста пред­варителни кръгове. И ако си добър - само в тях можеш да вка­раш 20 гола (смее се).

Попадението срещу Щут­гарт ли е най-скъпото ви?
- Вкарах им и там, и тук за УЕФА през 1983-а. Вторият бе важен, с тях ги елиминирахме в 90-ата минута. Публиката скан­дираше името ми по улиците на София - това е най-голямата награда за труда ми.

Имате доста победи в дер­бито - сега се задава ново. Ще спечели ли Левски в събота?
- Вечното дерби, вече едва ли е толкова Вечно (смее се)... В момента Левски е на по-добро ниво - и технически и тактиче­ски. Люпко Петрович знае какво прави. Освен това сините насъ­браха самочувствие от поред­ните победи. Определено има напредък в играта им и се надя­вам да победят. Отборът по­каза, че може да бие няколко пъ­ти поред, без да допусне срив. ДаноЛевски продължи с успехи­те.

Като треньор имате на сметката си победа с 5:0 над ЦСКА във финал за Купата на България...
- Тогава отборът ми имаше уважение. Разполагах с добри футболи­сти. Имам някаква заслуга за на­стройката и организацията, но по-голямата е на играчите. Те се вложиха, оползотвориха шансовете и направиха памет­на победа.

Не ви ли бе яд, че не заслу­жихте да водите тима по-дъл­го, а не само един полусезон? Тръгнахте си след този голям успех...
- Футболистите, а и феновете искаха да остана, но неща­та станаха по различен начин. Явно тогавашният президент Томас Лафчис бе сключил пред­варителен договор с Вячеслав Грозни и нямаше как да се от­метне. Затова и нямаше начин да остана като треньор въпре­ки желанието на хората. Това е едно от нещата, което сякаш остана недовършено за мен... Другото е, че не успях да натру­пам малко повече мачове в националния отбор - само 14 с два гола, при това в контроли. Ко­гато бях най-силен, сякаш бях преследван от контузии... Но тогава и контролите бяха сил­ни, а не както сега. Винаги ще помня турнето в Южна Амери­ка през 1982 година. Играхме срещу Аржентина на Марадона и Бразилия на Зико и Сократес. Уникални изживявания срещу велики футболисти. Поведохме с 1:0 на Аржентина - след мой пас вкара Стойчо Младенов, но загубихме с 1:2. От бразилците паднахме с 0:3. Въпрекипобеда­та техните фенове не бяха много доволни от играта им и ги поосвиркаха.

Предадохте ли част от уменията си на някой напада­тел - с вас игра Наско Сираков, бяхте треньор на Георги Иванов-Гонзо?
- (Смее се.) Наско няма да ка­же, че се е учил от Марадона, вие питате за мен. Ставало ми е много приятно от негови из­казвания, че му е било добре да играе с мен.

В кой от настоящите напа­датели виждате част от своите качества - мощен, комбинативен голмайстор?
- В Мартин Камбуров - той има подобен стил. Бих казал, че е по-добър от мен във въздуха, но пък аз бях по-силен с крака. Но е добър футболист - таран, който не само вкарва, но и по­дава.