Евгени Янчовски: Още не съм получил премията за шампионската титла с Берое през 1986 г.

 

 

 

- Г-н Янчовски, водим този разговор на 8 февруари, рождения ден на Христо Стоичков. Зная, че и вие, и той сте играли единствено с №8 на гърба през футболната си кариера. Поне малко не ревнувате ли от него своята осмица?

- О, Христо Стоичков е голям футболист, как мога да ревнувам... Но той имаше шанса да е от друго поколение, нас например не ни пускаха да играем в чужбина. Дори и играч като Георги Аспарухов не пуснаха. Колкото до мен, аз наистина в цялата си кариера съм играл само с №8 на гърба, дори и на тренировка не си давах на друг фланелката. На този пост като халф заиграх от самото начало в родното си село, така и продължих. А брат ми Петко Янчовски, който е със 7 години по-голям от мен, играеше с №10. С него се засякохме в „Берое" и играхме заедно 2 години. Можехме и още, но му счупиха крака на един мач за купата във Варна срещу „Спартак" и той се отказа от футбола.

 

- Покрай него ли станахте футболист?

- Най-напред брат ми играеше за „Ударник" (София) и благодарение на него и мен ме взеха там, когато отидох да уча в София в училище за трудови резерви - щях да ставам монтьор. После ме взеха в казармата, карах школа за механик-водач на танк в Ботевград и заиграх в тамошния „Балкан". После преместиха поделението в Карлово и аз преминах в отбора на този град -„Левски". Играехме в голямата зона, която се простираше чак до Бургас. По това време брат ми вече бе станал офицер от Трудови войски и премина в „Берое". Старозагорци пратиха съгледвачи и за мен и ме уредиха с помощта на генерали в София. В същото време ме искаха и от „Ботев" (Пловдив), но на косъм от Стара Загора ги изпревариха.

 

-Тази година се навършват 30 години, откакто „Берое” под ваше ръководство като треньор стана за първи и единствен досега път в своята 100-годишна история шампион на страната. Мнозина се питат кога това ще се повтори...

- Мисля, че в момента беройци нямат нагласата да бъдат шампиони. А и конкретно за сегашния шампионат - „Лудогорец" няма да изпусне първото място. Аз сегашната кадрова политика на клуба от Стара Загора не я разбирам - когото освободят, ние го вземаме. Не се налагат момчета от собствената школа, както е в други отбори. Но да призная честно, скоро не съм гледал „Берое" на стадиона. От клубното ръководство водят някаква политика на отчуждаване на нас, ветераните, на хората, които са дали много за футбола в града. Ето, раздадоха ни някакви пропуски за домакинските мачове, но местата са сред публиката. Не държа да съм във ВИП ложата, но нека отделят там 20-30 места за ветерани, да се срещнем на стадиона, да се поразговорим...

 

- А през 1986-а имаше ли шампионска нагласа в „Берое"?

- Имахме добър отбор, но играехме мач за мач. Никой не ни беше поставял задача да сме шампиони или нещо подобно. Бях поел отбора през лятото на 1985 г., целта ни беше класиране в средата на таблицата. В началото на пролетния сезон имахме гостуване на „Етър" (Велико Търново) - тогава те бяха много силни, с много национали в отбора си. Но бяха наказани с лишаване от домакинство и мачът се игра в Попово в един снежен ден. Бихме ги с 2:1 и като погледнахме по-нататъшната програма - нашата и на основните ни съперници за титлата, си дадохме сметка, че можем да постигнем нещо голямо.

 

- Тогава май основен съперник на „Берое" беше „Тракия", днешният „Ботев" (Пловдив)?

- Накрая завършихме първи с 2 точки пред тях. В оня момент ЦСКА и „Левски" бяха в немилост и се подвизаваха в първенството като „Средец" и „Витоша". Но „Тракия" ги буташе яко Иван Шпатов, тогава главен секретар на Министерския съвет и шеф на Българската федерация по футбол на обществени начала. В Пловдив ни победиха с 8:1, ама съдията свири 3 дузпи за тях. Какво да ви кажа, дузпа след дузпа, такова нещо не бях виждал. Сега говорят, че съдиите свирели лошо и пристрастно. Днешните са цвете, ако едно време те нарочеше някой съдия, загинал си. Няма камери на стадиона, няма видеонаблю-дение, върви после доказвай кое как е било.

- Да, победихме ги с 1:0 в София и няма какво да си кривя душата, те не играха на 100 процента от възможностите си. И треньорът им Кирил Ивков тогава го призна пред мен - било пак заради Иван Шпатов и за да попречат на пловдивчани да вземат титлата... Но и ние не стигнахме лесно до нея, тогава много ни режеха. Например в Благоевград загубихме от „Пирин" с 2:3. Но третият гол на домакините беше от 3 метра засада. Даже и нашите, и техните футболисти бяха спрели да играят, но нали съдията не свири, те си вкараха гола. Тогава моите играчи емнаха страничния съдия, а аз отидох да ги успокоя и върна на игрището, като им казах да не правят глупости, че ще ни накажат. Добре, но дежурният делегат вписал в протокола, че аз съм предизвикал скандала, а това не беше вярно. Дори по телевизията казали, че Янчовски се е главозамаял, и за малко да ме накажат да не водя повече отбора, а ха и да ме извадят от футбола. Написах аз едно писмо до федерацията, за да се защитя. Отивам в София при Петър Сучков, който беше заместник на Шпатов. „Щом е написано в протокола, нищо не мога да направя", бе категоричен той. Илизам аз отчаян в коридора и внезапно срещам там председателя на „Пирин", не помня името. Разказвам му какво става, чак той се възмути и влезе при Сучков, за да му каже истината и да се застъпи за мен -това ме спаси.

 

- И като играч ли бяхте такъв?

- Да, държах на истината, карал съм се, но не помня да са ме гонили от терена. Бях твърд, но не и груб футболист. Дори през 1965 г. заедно с Тодор Диев и Георги Аспарухов заслужих Купата по спортменство, която се присъждаше от вестник „Земеделско знаме". Винаги съм разчитал на собствената си игра, бях много подвижен, никога не съм стоял на едно място да чакам топката. Както влизах свеж, така и излизах в края на мача, не се уморявах, а публиката се чудеше два далака ли има този Янчовски. Обичах да изработвам головете, не да вкарвам, бях колективен играч. Бях и режимлия, никога не са ме проверявали дали в 10 часа вечерта съм си легнал, защото знаеха, че вече съм в леглото. След обяд задължително почивах 2 часа, след това можех да тренирам до тъмно. Никога не съм пушил. Това исках после и от моите футболисти като треньор. Учил съм се от специалисти като Атанас Ковачев и Христо Младенов, завърших и ВИФ.

 

- Вярно е. Тогава по партийна линия за „Берое" отговаряше Димо Тодоров. Каза ми, че нямало пари за всички, нека първо да се издължали на футболистите. Думите му бяха: „После и на теб, няма да се лъжем, я!" После обаче работата се проточи, него го смениха, след това и мен - през февруари 1987 г. след загуба от „Славия", така че аз пари за шампионската титла така и не съм видял до ден-днешен.

- Заедно с Иван Кючуков от „Ботев" (Пловдив) и треньора на младежките национали Борис Ангелов бяхме изпратени в Мексико за втората половина на първенството, тогава видях отблизо Диего Марадона. Гледахме на живо финала между Аржентина и Германия, но преди това бяхме в Гаудалахара за полуфинала между Германия и Франция. Така след 18 години се върнах в този град, където с олимпийския отбор на България победихме отбора на домакините с 3:2 на полуфинала на турнира по време на Олимпийските игри през 1968 година. И така лишихме Мексико от медал. Там Веселинов вкара страшен гол, като този на Костадинов срещу французите през 1993 година.

 

- Но пък за злополучния финал на този турнир още се говори...

- На стадион „ Ацтека" в Мексико сити се изправихме срещу Унгария. Но за съдия на финала бяха определили един мексиканец, чието име не помня. (Диего де Лео -б.а). Още в 20-ата минута им поведохме с гол на Цецо Веселинов, можехме да вкараме и втори, ако Начко Михайлов беше подал на Петър Жеков, който беше сам срещу вратаря им, но той тръгна да финтира... Като разбра накъде отиват нещата, мексиканецът явно реши да ни отмъсти заради загубата на сънародниците си от нас и без причина последователно изгони от терена Веселинов и Кирил Ивков. Начко Михайлов не издържа на тази несправедливост, беше само на 19 години, грабна топката с две ръце и удари с нея съдията по главата. Разбира се, той изгони и него. По онова време още не бяха въвели наказателните картони, съдията изразяваше решенията с думи и жестове. Така останахме с 8 души на терена.

 

На почивката в съблекалнята влезе шефът на БСФС Трендафил Мартински, за да ни успокои. „Момчета, каза ни той, каквото и да става, вие сте сребърни медалисти. Не правете нищо провокативно на терена, защото те искат да изгонят още някой и да прекратят мача." Така и сторихме - загубихме в крайна сметка с 1:4, но спечелихме среброто. Защото идеята била ние да напуснем, да ни дисквалифицират и Мексико все пак за вземе някакъв медал. Помня, че тогава ме наградиха с Народен орден на труда - сребърен, и с пари, с които си направих вноска за москвич.

 

- Треньор в Мексико ни беше Георги Берков. Тогава делях една стая в хотела с Михаил Гьонин. Вечерта преди финала той ме помоли да отворя една

стъклена бутилка с газирана вода. Аз нямаше с какво друго да я отворя, реших да го направя на бравата от вратата на стаята. Но бутилката се счупи в ръцете ми, отскочи скъкло и ме нарани по веждата. Дори се наложи да ме зашият. И след такава нелепа контузия очаквах да пропусна финала, но Берков ме пусна с думите: „Няма да ти падне окото, я! Ще скачаш, но ще гледаш да не го удариш!"

 

За този мач трябваше да се сетят от „Литекс", когато извадиха отбора си на мача с „Левски", недоволни от съдията. Каквото и да става, един мач трябва да се доиграе... Но не съм съгласен и с наказанието ловчанлии да бъдат извадени от „А" група - нека ги накажат с глоба, с нещо друго, но така лишават млади футболисти, национали, от възможността да играят редовно и на високо равнище. Казвам го и като човек, преживял в кариерата си подобна несправедливост - през март 1970 г. по решение „свише за нищо извадиха и моя „Берое" от „А" група след един домакински мач с „Левски".

 

- Нали казват, всяко зло за добро. Аз играх през целия квалификационен цикъл, при победите на България над Израел в Тел Авив и над Белгия в София. В знаменития трети мач с белгийците във Флоренция за класиране в Англия през декември 1965 г., когато ги победихме с 2:1, не участвах, тъй като се реши да пуснат биткаджии, по-твърди играчи като Добромир Жечев например. Тогава Георги Аспарухов им вкара 2 гола за една минута, те не очакваха, че ще загубят от нас. Бяха ни победили преди това с 5:0 на тяхна земя, бяха силен отбор, излязоха от съблекалнята едни такива - нафукани, чупят стойки, но нашите им се хвърлиха здраво.

 

- Но все пак пътувахте за Англия, нали?

- Да. Заедно с Петър Жеков не влязохме в игра, затова имахме с него право да сме в олимпийския отбор на страната. В националния тим треньор ни беше Рудолф Витлачил, голямо име във футбола, 4 години по-рано бе извел Чехословакия на второто място на световното в Чили. Той говореше развален български език. И вечерта преди мача с Португалия ми вика: „Как мислиш, Янчовски, ще играеш ли утре, или не?" А аз какво да мисля... „Ще играеш, да знаеш", казва. На сутринта, на закуска, ме извика при себе си и казва: „Е, Янчовски, няма да играеш". „Ама как така, нали уж щях да играя?" „Така, вика, обадиха се от София да пусна Иван Давидов от „Славия", каза честно Витлачил.

- Тогава по правилник нямаше смени, нямаше и резервна скамейка. Но пък в съблекалнята успях да се доближа до самия Пеле.

 

- България тогава беше в една група с Бразилия. Направи ми впечатление, че на ръст беше колкото мен, но по-набит, здравеняк. Тогава загубихме от бразилците с 2:0, головете ни вкараха Пеле и Гаринча от свободни удари и отчетохме това за успех. Макар че преди това същите тези бразилци бяха загубили приятелски мач от Белгия, която ние бяхме отстранили в квалификациите.

 

- С него си приличахме по това, че и двамата бяхме режимлии -той, като видеше бяла възглавница, веднага заспиваше. Беше много добро момче, тих, скромен, интелигентен. И много честен. Когато „Левски" играеше срещу „Берое", него обикновено го пазеше защитникът Стефан Иванов. Помня, че в оня нашумял мач в Стара Загора, след който ни извадиха от „А" група, Гунди получи контузия. Тогава нарочиха Иванов за виновен и за малко да го извадят завинаги от футбола, такива бяха настроенията. Но Аспарухов излезе и публично обяви, че защитникът няма вина, че той сам си е ударил крака в земята и така си извил глезена.