Хубчев: Сега трудно се намират хора, по-разглезени сме като общество

„Преди всичко се определяше от два клуба - Левски, подпомаган от милицията, и ЦСКА, подпомаган от армията”

Хубчев: Сега трудно се намират хора, по-разглезени сме като общество

Петър Хубчев е роден е на 26 февруари 1964 г. в с. Гложене, Тетевенско. Започва кариерата си в „Осъм" (Ловеч), като записва 250 мача с екипа на втородивизионния тим. През 1989 г. преминава в „Левски", където играе до 1993 г. Със "сините" печели две титли и две купи. През 1993 г. е избран за футболист №2 на България. За „Левски" има 125 мача в българския шампионат, 29 мача и 2 гола за купата на страната и 9 мача в евротурнирите (4 за КЕШ, 4 за КНК и 1 за УЕФА). През 1993 г. е привлечен в германския отбор „Хамбургер", като в един момент е избран и за капитан на отбора. През 1997 г. се мести в „Айнтрахт" (Франкфурт), където приключва кариерата си. Има 128 мача и 2 гола в Първа Бундеслига и 44 мача и 2 гола във Втора Бундеслига. Първият му мач в националния отбор на България е на 25 април 1984 г. срещу Гърция. Бронзов медалист от световното в САЩ, участва и на европейското в Англия. Последният му мач за националния тим е на 1 септември 1996 г. срещу Израел (1:2) в Тел Авив. Общо има 35 мача и 1 гол в държавния тим.

- Г-н Хубчев, как попаднахте във футбола?

- Не бих казал, че е случайно. Тогава имаше хора като днешните скаути, които ходеха по градове и села и търсеха деца, които искат да спортуват. Такъв човек бе идвал в Гложене и той предложил на родителите ми да отида да кандидатствам в спортното училище в Ловеч. И така тръгна всичко. Много време мина оттогава. Единствено знам, че този човек е починал. Не мога да си спомня името му.

- А спортна жилка има ли в семейството ви?
- Не. Не съм потомък на някакви спортисти. Не знам дали татко е пипал топка през живота си. Той 40 години бе шофьор на междуградски автобуси в ДАЛ в Тетевен. Но тогава нямаше толкова много развлечения. Или учиш, или си на улицата и играеш. И какво друго да играеш освен футбол и една-две други игри? Нямаше компютри, нямаше електронни игри, нямаше други неща, които да те разсейват.

- Нямаше ли притеснение, че отивате в Ловеч да кандидатствате?
- Не. Не съм се и замислял дори. Нашите, разбира се, дойдоха с мен. Но от Гложене имаше още няколко деца. Имаше лекоатлети, хандбал. Страх съм нямал.

- Не ви ли е привличал някакъв друг спорт освен футбола?
- Не. Може би леката атлетика. Тогава трябваше да обявиш два спорта, в които да кандидатстваш. Вторият ми беше лека атлетика.

- Помните ли първия си треньор?
- Как няма да си го спомням? Първата година бях при Димитър Колев, едно голямо име във футбола на Ловеч. За съжаление, и той почина. И след това 7 години при Цецо Зеленски. Това е човекът, който ни направи футболисти, той бе много млад треньор. Тъкмо бе завършил ВИФ и работеше много мотивирано.

- Помните ли дебюта си в мъжкия отбор?
- Почти нищо. Беше много рано. Когато станахме на 16-17 години, започнаха да ни вземат в първия отбор да тренираме. Това се правеше масово по отборите. Въпреки че Ловеч не бе от тези, които диктуват модата в българския футбол. По-скоро отбор, който се бореше да съществува в „Б” група. Но си беше тръпка да тренираш с първия състав. По-трайно в него започна да ме взема Кирил Фурнигов. Един специалист от Плевен.

- А кой ви каза, че трябва да сте защитник и да не мислите за други постове? Не искахте ли да бъдете нападател?
- Аз 7 години, си бях нападател, и то централен. В детските отбори. В мъжкия отбор започваха да ме налагат като десен бек. Не си спомням точно кой треньор. Аз това го намирам за нещо добро. Доколкото знам, в Бразилия имат подобна практика. Децата от малки ги въртят на няколко поста, за да имат понятие за това какво да правят в зависимост от игровата ситуация, в която се намират. Да знаеш какво да правиш, ако си попаднал напред, дали да атакуваш, или пък добре да защитаваш. И това го намирам за много добър ход, който ми е помогнал. Аз съм преминал през няколко такива поста и в крайна сметка си намираш мястото. Първо като десен, след това като централен защитник. Но с уговорката, че тогава футбол се играеше по съвсем друг начин. Нямаше чак такова темпо, единоборствата не бяха чак толкова остри. Тактическото разположение бе съвсем друго, имаше либеро. С двама стопери и двама бегове. Това са неща от развитието на футбола. И не може да се каже, че тогава по-лесно се играеше, пък сега не.

- Вие сте един от малкото, които от „Б" група бяха викани в националния отбор. Как приехте поканата?
- Иван Вуцов. Приех поканата с огромно уважение и респект. Първия път, когато отидох на лагер, не знаех къде се намирам. Едно младо момче, а в националния отбор бяха такива имена като Георги Димитров и останалите. Уникални футболисти, уникални личности. Просто не знаеш къде се намираш. Но Вуцов ме викаше няколко години поред. Аз останах в „Б" група, но той продължаваше. Това, което ми остана от тези години, е споменът за невероятното уважение, което тези хора имаха един към друг. Лагерите бяха повечето на „Панчарево". Тогава имаше заяждания, дрязки между ЦСКА и „Левски", но това не личеше. Тренираше се сериозно. Вуцов бе наложил уникална дисциплина.

- Как ви приеха тези легенди?
- Не съм забелязал някаква неприязън или напрежение. Тогава нямаше такива неща. Сега напоследък започна да се говори за това как приемаш другия. Като цяло си имаше изградена структура. Но не е имало някакви изкривявания като в казармата. Имаше дисциплина и никой не е показвал някакво отношение към другите. Не съм бил единственият млад играч. Те просто ни приемаха като равни.

- Какви ви бяха вариантите за трансфер от Ловеч?
- О, това дори не искам да го коментирам. На тази тема може да се напише книга. Аз мераци да напускам съм нямал. Самите случки с мен бяха страшни. Политическата ситуация тогава бе такава, че движението на футболистите се определяше от два клуба. Левски, подпомаган от милицията, и ЦСКА, подпомаган от армията. Ако нещо се пожелаеше, се вземаше. Стана така, че аз пожелах да остана по-дълго време в „Б" група. И не съжалявам за това нещо. Нищо, че дойдох на 26 години в „Левски". Но през цялото това време играех. А за мен по това време „Б" група бе уникална школа. Много мъжки футбол, много истински мачове. И играех през цялото това време, което бе невероятна школа.

- Кой ви поиска първи?
- ЦСКА. Но тогава успях да остана в Ловеч. Защото всичко се командваше от окръжните комитети на БКП. И оттам се намесиха доста сериозно, за да остана. Но това бе и моето желание.

- Тогава защо приехте да отидете в „Левски" на 26 г.?
- Прецених, че вече трябва да опитам някъде по-нагоре. Тогава нещата се случиха доста комично. Председателят на дружеството дойде с една жигула, натовари няколко чифта „Адидас” футболни обувки и трансферът се случи.

- Световното първенство в САЩ е върхът на българския футбол. Как успяхте да изградите това партньорство с Трифон Иванов в центъра на защитата?
- Това не е било самоцел. Може би така е трябвало да се случи. Силен футболист по това време беше Ники Илиев. Той обаче получи една доста неприятна контузия, която дълго лекува. И сигурно неволята е накарала Пенев да ни сложи двамата заедно на терена. Въпреки че в „Левски" вече играех като централен защитник. И се получи. Но никога не сме имали за цел двамата да бъдем големите приятели или да си паснем. Уникален характер, уникален човек. Не знам дали въобще мога да говоря за този човек, Бог да го прости. Какво ли не се каза за него. Но като характер той щеше да пасне на всеки. Не само на мен. И той го е доказал през годините, където и да е играл и както и да е играл.

- Какво не се каза за Трифон?
- Има такива неща. Някои обаче ще си ги запазя за себе си. Прочетох доста неща, чух много неща от хора, които са били по-дълго време с него. Но има такива, които си остават за мен. Само искам да кажа. че е жалко, че толкова рано си отиде такъв човек.

- На самото световно имаше момент, в който трябваше да си паснете с Ивайло Йорданов. Как се получи тогава?
- На световното бе една въртележка. Да, с Ивайло трябваше да изиграем един мач заедно. След това и Цанко Цветанов, и Емо Кременлиев бяха наказани и трябваше да покривам бега. Може би тази увереност, която придобихме след първите победи, ти дава крила. Повече увереност. Това си личеше и от самите приказки между нас. И п ред медиите. Вземете само изказването на Ицо Стоичков „Айцу, цвайцу, дрънцу". Поведението се промени, дойде самочувствието. Аз си спомням мача с Мексико. Желание да бият дузпи изявиха самите футболисти. И биха Боримиров, Бончо Генчев. Хора, които влязоха като резерви, но се чувстваха добре и сами поискаха да бият. И бяха уверени, че ще вкарат. Нямаха никакви съмнения.

- Дори Стоичков се разсърди на Пенев, че не му е дал първата.
- Да, други твърдяха, че е избягал. Но всички имаха тази увереност. Това беше най-голямата сила на този отбор. Колективът. Изговори се какво ли не, но след загубата с Нигерия се чуха изказванията, че трябва да направим нещо. По пътя още от стадиона. Че не може така да се случат нещата. Това ми остана на мен. Аз не съм човек, който гледа детайли, може да разказва случки. Моят спомен е увереността, че трябва да направим нещо. И можем да направим нещо. И първите победи ни дадоха допълнителен стимул и криле. Мечти.

- Как се озовахте в „Хамбургер"?
- Случайно. Напълно случайно. Бях почти на 30години. Един отсилните им играчи, централен защитник, къса кръстни връзки. Никога не съм го крил, че Данчо Лечков е човекът, който предлага на Бено Мьолман да ме вземе за временен вариант. Те наистина търсеха временен вариант. С презумпцията, че той ще се възстанови. И наистина подписах договор за 6 месеца. Но стана така. че заиграх и два пъти подписвах за по година в Хамбург. След това отидох и във Франкфурт. Но контузията на това момче, което бе и в разширения състав на националния отбор, ми даде шанс.

- Как един българин става капитан на германски отбор?
- Може би ситуацията е била такава. Феликс Магат направи това. За мен това бе уникална чест. Но имах проблеми с езика и смятах, че няма да мога да бъда пълноценен в ролята на капитан. Но самото предложение от човек като Феликс Магат говори.

- Защо решихте да останете във футбола след края на кариерата?
- Още със самото ми попадане в Германия започнах да си водя записки. Защото самото отношение към тренировките не само на футболисти, но и на треньори, и на публика е съвсем различно. И така започнах. Чувствах, че треньорството може да е интересно за мен. И докато играех там, се опитах да открадна колкото се може повече. Имах късмета да завърша и треньорските курсове в Германия. Нещо много важно. И успях да премина през подходящата стълбичка на развитие. От отбори от по-долни дивизии, от отбори с млади играчи като вторите тимове на „Айнтрахт" и „Волфсбург". При имена като Феликс Магат и Бено Мьолман. И учех от тях. С уговорката обаче, че особено през последните години, както всяко нещо от живота, футболът се развива изключително динамично. Като схеми се сменят нещата, като начин на подготовка, като начин на живот на самия футболист, как се храни, как се възстановява. И заради това не спирам да се уча. И когато имам възможност, ходя да се уча. Предпочитам Германия и Англия. Скоро се върнах пак оттам и много колеги ми признаха, че правят същото. Ходят, гледат през рамото на треньора и това е изключително важно днес. Изключено е да спреш на едно място.

- От кого научихте най-много в треньорската професия?
- От всеки вземаш по нещо. Има треньори, от които съм взел едно упражнение. Или една мисъл. Това е изключително важно. Но човекът, който най-много ме научи за професията, дори като футболист, е Феликс Магат. Много особен характер, много труден характер. Трудно се работи с него и като футболист, и като негов колега, но за мен той е човекът.

- Какво не си свършил още като треньор?
- Много. Ако кажеш, че си постигнал всичко. че ако няма какво да видиш, на научиш, си свършен. Това си е лично мое мнение. Не искам да ангажирам никого с него. Но съм убеден, че е така. Във всеки един момент можеш да научиш нещо. Преди малко казах, че е важно едно упражнение, една мисъл, защо се прави една специфична тренировка. А това се прави ежедневно. Има постоянно какво да се върши. Ако вземеш сега работата в националния отбор. От колко време не сме се класирали на голямо първенство? Винаги можеш да направиш така, че да постигнеш по-добри резултати. Или пък в клубен отбор. Особено в България. Винаги можеш да постигнеш повече.

- Но с националния отбор трудно ще стане. Не че искам да съм песимист.
- Имате право да сте песимист. И нашата работа включва и това да направим повече хора оптимисти. А това става само с резултати. И абсолютно себераздаване в отбора.

- Къде според вас се обърна каруцата?
- Не бих си позволил да правя генерални изводи. Аз имам собствено виждане и убеждение. Но не съм си позволявал да го кажа. Но съм убеден, че търсим причините не там, където са. Наистина сега по-трудно се намират хора, по-разглезени сме като общество, като поколения. Това е една от причините. Друга е, че прекалено дълго време лежахме на лаврите от 94-а и от 96-а европейското, на което се класирахме. Говореше се прекалено много за миналото, а трябваше да се използва тази инерция. Но има други причини, за които вярвам,че са истинските. Но съм прекалено малък, че да се правя на някакъв борец с тях. Предпочитам да не ги казвам.

- Чашата на Петър Хубчев наполовина пълна ли е, или наполовина празна?
- Колкото и малко да е - постигнатото, няма човек, няма президент, няма футболен съдия, който да дойде да ми каже -да, ама ти го постигна благодарение на еди-кой си. Аз съм го постигнал благодарение на тези момчета, с които съм работил. Страшно много се гордея с всеки един мой успех. И като футболист, и като треньор. Купата и суперкупата с „Берое", финалът с Поморие, влизането в „А" група с Поморие. Какъвто и да е малък успехът, си е мой. И благодарение на тези момчета, които сме успели да убедим, че колкото и малък отбор да са, могат да постигнат много. Така че за мен чашата е повече пълна. Но има още да се пълни. Прекалено голяма чаша е. Не се задоволявам с това.

- Кой мач няма да забравите никога?
- Много често ми е задаван този въпрос. Честно, аз нямам такъв мач. Има много мачове, в които се ядосваш, идва ти да си откъснеш главата или пък да се радваш истински, непринудено, когато победиш. Нямам мач, който да е като черна точка, или пък такъв, който да ме води. Може би защото всяка седмица имаш възможност да направиш нещо по-добро или пък ти се случва нещо по-лошо. Има мачове, в които разочарованието е било страшно голямо. Или пък като свърши, не можеш да повярваш, че това се е случило. Пример за това е този на „Левски" с „Антверпен" в Белгия (аз не играх в този мач, но бях на пейката и там е доста по-тежко). След 0:0 в София „Левски" поведе с 3:1 и падна 3:4. Просто не можеш да повярваш, че това се е случило. Има мачове, които те карат да летиш от радост. Това е победата над Франция на „Парк де Пренс". Няколко от мачовете на световното. Другият мач. който ми тежи, е 1/2-финалът с Италия. Колкото и изморени да бяхме тогава, не знам защо си мисля, ме имаше втора дузпа. Ние силно вярвахме, че може да направим нещо още по-голямо. Но разочарованията са за това - да се учиш от тях и да не ги допускаш повече

ИЗБРАНИ НОВИНИ

Социални връзки