Влюбих се във футбола още от дете.
После родната действителност брутално уби тази любов...
Просто осъзнах, че за професионален договор са ти нужни не талант, дисциплина и упоритост, а пари, връзки и лицемерие.
Примери за това мога да давам цял ден, но най-яркият е, че в отбора ни имаше едно момче, което на всяко републиканско първенство обираше индивидуалните награди.
Треньорите на съперниците винаги питаха за него – „Откъде е? Как се казва? На колко е години?” и т.н. Казвахме му Оги, той бе типичен плеймейкър и му забраняваха да носи очилата си на терена, а по онова време родителите явно му не можеха да си позволят контактни лещи. Въпреки всичко обаче той галеше топката и можеше да те изведе между трима, докато гледа встрани и се усмихва на треньора. Наскоро го видях да продава зеленчуци на пазара, а съм сигурен, че всеки фен би се радвал да го гледа на терена.
Сега някои хора ме наричат чуждопоклонник, защото гледам много футбол, но избягвам българския.
Причината е, че съм наясно колко е лесно всичко да се промени. Щом аз го виждам, значи и останалите знаят как да направят така, че водещите играчи в силните отбори у нас да не са легионери.
Децата ни да имат къде да тренират и футболните клубове да са на печалба, вместо да служат за опрощаване на данъци и постоянно да са на загуба.
Толкова е лесно отборите да са изградени от перспективни български състезатели, вместо от чужденци и такива, които служат само за комисионни, черно тото и пране на пари.
Качествените легионери в България като Габриел Обертан, Фернандо Каранга и Марселиньо безспорно вдигат класата, но при дългосрочно планиране те ще бъдат спокойно заместени от младоци с фамилии Петров, Иванов и Георгиев.
Нужни са само читави футболни академии, скаути и най-вече кадърни специалисти.
Поне, ако искаме футболът ни да върви напред. Това няма как да се случи, докато схемите властват в България и повечето треньори в родните школи са пияни още преди обяд.
Нито, ако ръководителите на водещите ни клубове искат по една торба с пари, за да изготвят професионален договор за някой младок или поне да му издадат служебна бележка, за да продължи развитието си другаде.
Тук примери отново има безброй. Затова талантливите ни деца са принудени да изкарват прехраната си с друго, вместо да ни радват на терена. Стадионите ни са в плачевно състояние, а публиката е отражение на всичко изброено по-горе.
Англичаните спряха лумпените с няколко поправи в закона и камери по стадионите. Елементарно.
В България с камери и солени глоби може да се спре не само футболното хулиганство, но и войната по пътищата, макар че явно на никой не му пука.
Важното е да има рушвети и глоби или пък връзки. Не за футболни обувки, а за да може всичко да си върви по каналния ред. В същото време ние се чудим защо всичко отива в канала, а сърби и хървати продават играчи за десетки милиони в евро.
Междувременно последните два най-големи изходящи трансфера в България бяха осъществени от Лудогорец с продажбите на Жуниор Кайсара (€4,5 млн. на Шалке през 2015 г.) и на Джонатан Кафу (€7,5 млн. на Бордо) през миналия месец.
Наясно съм, че сега е много по-трудно да накараш децата да спортуват, но никой не може да ме убеди, че в България няма талант. Липсва ни почти всичко друго, ала таланти си имаме, макар някои от тях да продават зеленчуци на пазара.
Ние пък се чудим защо платихме близо половин милион за Франсис Нар или пък къде се дяна Хеан Деса.
Примерите са от Левски, но мога да дам такива с играчи от всеки един български клуб, за съжаление, навярно само Лудогорец е изключението, което потвърждава правилото.
Затова и питам защо по дяволите да гледам български футбол?
Емил Арсов, Novsport.com
