Карлос Тевес е сред най-темпераментните и обичани, но и скандални играчи в Англия. Аржентинският нападател на Манчестър Сити разказва случки от трудното си детство пред френското списание So Foot. 

- Карлос, да почнем от начало. Роден сте във Фуерте Апаче, квартал с лоша репутация в Буенос Айрес...
- Когато ми говорят за това, побеснявам. Много хора казват лоши неща, без да дойдат да видят какво е в действителност. Истината е, че бях много щастлив там, дори съм горд, че съм роден, отгледан и възпитан във Фуерте Апаче.
Феновете ме обичат такъв, какъвто съм и не мога да променя нито себе си, нито мястото, откъдето съм дошъл. Една от целите ми в живота е да покажа на света, че хората във Фуерте Апаче не са лоши. Това е мой дълг, защото цялото ми семейство още живее там - дядовци, баби, чичовци, приятели...

- Какви спомени пазите от детството?
- Често нямахме какво да ядем. Беше много тежко. Баща ми беше зидар и не винаги имаше работа. Но сега е различно, за мен всичко е забравено. Но винаги ми е болно да се сещам, че все още има хора, които си лягат, без да са вечеряли. Зная какво е и напълно ги разбирам. Когато умирах от глад, майка ми и баща ми казваха "Oбичаме те". И това за мен бе като лекарство срещу болката. Борбата за живот ме направи силен психически. На никого не пожелавам да изживее моето детство. Щастлив съм, че сега дъщеря ми е европейка и учи в Англия. На нейната възраст нямах тези перспективи. Като малък не смеех да изляза на улицата вечер, защото се случваха всякакви работи. Бъдещето на дъщеря ми е осигурено в Европа, но аз съм си аржентинец и обичам Аржентина и нищо не може да промени това. 

- Какъв щяхте да бъдете, ако не беше футболът?
- Клошар. Щях да събирам картон и боклуци по улиците, за да ги нося на вторични суровини. Освен за футбол не съм кадърен за нищо друго. Роден съм за тази игра. Ако бях изпуснал футболния влак, животът ми щеше да е много труден. В Аржентина днес е пълно с клошари. Трудно е да си беден. Говоря от личен опит. Не искам много-много да философствам, но наистина побеснявам от мисълта, че някои са много богати, а други нямат пари за сандвич.

- Какво са парите за вас?
- Нищо. За мен нямат значение. И когато нямах нищо, и сега, когато имам повече пари, аз съм си все същият човек. Разбира се, със сигурност е далеч по-добре да имаш нещо в джоба, отколкото да нямаш нищо.

- Възприемате ли се като идол на бедните?
- Зная, че феновете ме обичат, но още не съм идол. Трябва да се развивам още. Но ако мога да си прекратя кариерата с етикета "Футболистът на бедните", ще бъда щастлив.

- Феновете на Ман Юн скандираха "Аржентинецо, аржентинецо" въпреки обтегнатата история между двете държави...
- Горд съм и това показва, че феновете оценяват работата ми. Вече съм в градския враг, но още си говоря с феновете на Юнайтед. Срещаме се по улиците и им обяснявам защо напуснах. Не съм избягал от "Олд Трафорд". Това е грешно.
Махнах се, защото бях резерва
А Сити просто беше отборът, който прояви най-голям интерес към мен. Не е, че съм искал реваншизъм. Не съжалявам за избора си. Сити е добър отбор, а феновете им също много ме уважават. 

- Още ли не обелвате и дума на английски?
- Опитвам се да го науча, но ми е адски трудно да говоря. В националния отбор ме карат да говоря английски, за да ми се подиграват. Със сигурност не съм пример за добра адаптация, голям тъпак съм. Като индианец се оправям, просто езикът не може да ми влезе в мозъка. Истински дивак!

Хорхе Лопес, 
So Foot (Франция)

Превод: "7 дни спорт"