Инфаркт на хиляди кило­метри от дома, евакуация с хеликоптер, 21 дни в кома, пневмония, исхемия и два месеца в болницата... Сърце, толкова голямо като това на Пепе Мурсия, може да се справи с абсолютно всичко! Да говориш с него продължа­ва да бъде истинско удовол­ствие. Това пише журнали­стът от в. "Марка" Алберто Барберо, който взе ин­тервю от бившия треньор на Левски. Мурсия бе начело и на Атлетико Мадрид. Той призна, че е бил мъртъв в първите 20 минути, след ка­то е получил инфаркта на 4 ноември 2016-а. Специали­стът, чието възстановява­не продължава в момента, сподели за спомените си от случилото се и говори за на­чина, по който продължава животът му сега. Припомняме, че в момен­та Мурсия е треньор на финландския Интер Легирус.

В началото не искахте информация за това, ко­ето се е случило...
- Абсолютно никаква! Но с времето логично започнах да разбирам повече неща за ста­налото с мен. В деня, в който се събудих след сърдечния удар, казах на лекарите, жена ми и близките да не ми раз­криват нищо... Най-вече защо­то съм на възраст и не знаех колко негативно може да ми се отрази това, което щяха да ми кажат.

Случило се е по време на тренировка, когато сте по­лучили инфаркта...
-Да, така ми казаха. Аз съм благодарен на лекарите във Финландия за компетентна­та грижа и за точността. Но най-вече искам да благодаря на Луис Анула, моят треньор по физическата подготовка и ангел пазител. Той спаси живо­та ми. Тичал съм до него, след това съм паднал... Нямам по­вече информация.

Станало е на 4 ноември, а сте се събудили на 25 ноем­ври. Помните ли момента?
- Събудих се съвсем нормал­но. Мисля, че до мен бе жена ми. Не беше като по филми­те. Веднага видях къде съм, разбрах, че ми се е случило не­що и става дума за сърцето.

А нещо от онези 21 дни в кома?
- Бил съм мъртъв в първите 20 минути, след като съм по­лучил инфаркта на 4 ноември. Това е било, докато е дошъл медицинският екип да ме хос­питализира. Хеликоптер ме евакуира, a Луис Анула ми оказва първа помощ и на него дължа живо­та си. Той се е опитал да влее кръв в сърцето ми. Имам бле­ди спомени от тези 21 дни в кома, защото все пак мозъкът продължава да функционира. Е, не е като да съм буден, но... Помогна ми много характерът, който имам, както и менталната сила. Тя ми е в ге­ните по рождение. Опитах се да се върна към нормалния жи­вот, защото знам, че не съм болен, нито ми е останало на­раняване на сърцето.

Сега животът ви е норма­лен?
- Да, сега съм активен. Пра­вя физически упражнения, но натоварванията са умерени, защото всичко трябва да става постепенно. Така ми ка­за докторът. Потвърдиха го и кардиолозите тук, в Испа­ния. Те са на мнение, че няма проблем и мога спокойно да се върна към дейността си. Раз­бира се, с някои резерви, с ня­кои предупреждения, но това важи за всеки човек - да не стига до крайности.

Не сте ли се питали: "Защо се случи на мен"?!
- Преди време вярвах, че това със стреса е история. Казвахме, че в други професии има много повече стрес, от­колкото в нашата, но така или иначе той съществува. Ние също придаваме голямо значение на някои неща и аз мисля, че трябва да вземем живота по друг начин. Няма проблем да работиш с голяма страст, но и страстта си има лимит. Казвам това осо­бено от гледна точка на моята професия. Ние сме в окото на урагана и истината е, че съм страдал достатъчно. Първо си ми­слиш, че ти няма нищо, но ор­ганизмът и главата ти го усе­щат, а сърцето - още повече. Няма да обвинявам професия­та или стреса за моя ин­фаркт, но това са определя­щи фактори, че нещо такова може да се случи.

Плашите ли се сега, гледай­ки вашите колеги на пейката? И ще седнете ли да водите от­бора още от първия ден?
- Да, но колегите ми вече свършиха много работа, за­щото Мигел Сервера - моят асистент, е от 9-и януари във Финландия заедно с останала­та част от щаба. Те вече под­готвиха отбора и аз няма да се занимавам с това. Ако всич­ко е нормално, на 4 февруари ще седна на скамейката.

Най-лошото е, че сте от­далечен от семейството ли?
- Да, заради работата и об­разованието. Те вече бяха тук и се надявам да се върнат през лятото, но аз мисля, че няма да има време. Това е моята страст, трудно е да се проме­ня сега. Ако един ден мога да се върна в Испания, за да тренирам някой отбор, не бих го из­ключил. Имам неизплатен дълг към самия себе си. Сега просто съм щастлив, че имам работа.

Как го преживяха близки­те ви?
- На 5 ноември бяха тук при мен след инфаркта. Те са мно­го силни духом, по-специално 16-годишното момче, което гледаше как баща му е увиснал между живота и смъртта. С жена ми е същото. Аз съм нейната друга половина, вече дълги години сме заедно.

Какво пропуснахте?
- Когато се събудих, не зна­ех, че Атлетико е загубил дер­бито от Реал Мадрид с 0:3. Аз и синът ми сме фенове на Ат­летико преди всичко. Аз съм работил в клуба, синът ми бе­ше в школата. Но ние сме от дюшекчиите по чувства, а не заради личен интерес. Аз не съм само от този Атлетико, който постига успехи, а от Атлетико като цяло. От он­зи, който стигна първи финал за КЕШ, който изгради соб­ствени кадри като Кике Рамос, Марина, Хулио Прието и други. Онзи, който направи дубъла или онзи на моя ми­лост, когато помогнах за спа­сението му. Бях от Атлетико на Кике и сега на Чоло...

Усетихте ли любов?
- Не искам да прозвучи аро­гантно, но видях, че много хо­ра ме обичат. Почувствах го чрез телефона, социалните мрежи. Дори от Левски София, където работих само 3 месе­ца, бяха любезни да ми пра­тят имейл, за да ме насърчат. Горд съм, че независимо от резултатите, които са малко или много различни, навсякъде съм оставил следа. Имал съм влияние и това ме прави осо­бено щастлив в личен план.

Вярвате ли в прераждането?
- Животът ми даде още един шанс. Казват, че се жи­вее само веднъж, но аз сега ще живея втори път.

Значи Пепе Мурсия продъл­жава да е треньор?
- Да, разбира се. Връщам се във Финландия още тази сед­мица, при това с доста добре заредени батерии. Разбира се, никога няма да бъда същият като преди, но концепцията ми за живота не се е променила особено. Пре­карах лош епизод. За радост, той бе решен в добра форма.

Трябваше обаче да напу­снете родината Испания, за да работите...
- Аз ще ви кажа нещо лично. Ние, в Испания, така и не раз­брахме, че има живот отвъд Пиренеите и моретата. Ня­кои напускат, защото трябва да се работи, а аз искам да на­правя ода за испанския тре­ньор. Ние сме на много високо ниво в сравнение с другите. Когато пазарът е толкова труден и застоял тук, трябва да излезеш от зоната на ком­форта. Не ми харесва да ми е удобно, нито пък искам да променя професията си, имай­ки предвид възрастта ми.

Как стигнахте до Финлан­дия?
- Чрез приятел - Анхел Руис, който наскоро се захвана с представителство. За тези хора също има някои трудно­сти в Испания, затова той взе решение да отвори грани­ците. Той отвежда играчи и се появи тази възможност. Пред това да отида в Боли­вия, което бе другата опция, предпочетох да остана в Ев­ропа. Толкова е просто.

Как е животът там?
- Много е различен заради климата. Във Финландия сега слънчевите часове са оскъдни, температурата е много нис­ка, обичаите са различни. Аз съм бил три пъти в чужбина и ми е ясно, че трябва не те, а аз да се адаптирам към култу­рата на съответната стра­на. Няма как ние да променим хората там, затова трябва да се аклиматизираме ние са­мите.