Датата 22 май 2009 г. ще остане завинаги в спомените на Петя Колчева и в историята на българския алпинизъм. Тогава адвокатката и майка на три деца стъпи на Еверест (8848 м) и се нареди сред 300-те жени, изкачили най-високия връх на планетата. Заедно със съпруга си Камен Колчев тя стана част от едва петата семейна двойка, покорила Покрива на света. 
Година по-късно Колчева описа преживяванията си в книга.

- Какво искате да кажете на хората с вашата книга за Еверест?
- На първо място се надявам книгата да не е досадна, защото това е най-лошото за един автор. Затова текстът е почти равен по обем с фотографиите. Самата книга представлява сборник от писма, повечето от които са написани по време на изкачването. Само последната част е писана след прибирането в България.
- Защо "В сянката на Еверест"?
- Една от причините е фотография, публикувана в самата книга, на която ясно се вижда как Еверест хвърля сянка не върху земната повърхност, а върху небето. Това създава едно необикновено чувство.
- Това ли са първите ви творчески опити?
- Не, пиша стихове от малка. Впоследствие стремежът към просперитет ме насочи към ученето и вместо книги, започнах да пиша нотариални актове.
- Еверест дава и взима на хората, които го изкачват, как беше при вас?
- Трудностите със сигурност са много. Първо, Еверест не е за млади хора и това е проект, който трябва да се готви с години. При нас отне около 10 г. Това не е футболен мач с две полувремена по 45 минути. Свързан е и с много компромиси към близките. 
Трябваше да пренебрегна чувствата и притесненията им
за да постигна тази своя мечта. А самото преживяване не може да се сравни с нищо.
- Защо тези, които изкачват Еверест, започват да гледат по-философски на нещата и с какво ви промени това преживяване?
- Накара ме 
да преосмисля тотално ценностите в живота 
Започнаха да ме интересуват по-малко материалните неща. Не искам да бъда постоянно с лъскави дрехи. Разбира се, различната обстановка предполага и определено поведение. Не може да отидеш в планината с бански костюм и на море в пухени дрехи, както не може да отидеш в заседателната зала по дънки. Този грандиозен проект ме промени и се надявам да е към добро. Направи ме по-уверена и спокойна. Преди това не бях сигурна дали ще мога да се справя по най-добрия начин с предизвикателствата на живота. Накара ме да се замисля за истински важните неща и да им обърна повече внимание. Пожелавам на всеки да отиде в Хималаите, дори да не е на Еверест. Да види хората там, които имат различен живот и различна култура от европейците. Те са достойни за уважение. Планината създава у тях спокойствие и липса на дребнавост.
- Какви са вашите мечти и страхове сега?
- Със сигурност с изкачването на Еверест мечтите не свършват. Ако човек тръгне по пътя на самоусъвършенстването, няма непостижима мечта. Аз например не съм добра в спортното катерене и това лято работих в тази насока. 
Иначе не ме е страх от фалит например 
Знам езици и дори да не съм адвокат, ще си намеря работа.
- Какво е за вас алпинизмът - спорт за единаци или спорт за взаимопомощ? Кое се оказва по-важно в планината?
- Не може да се отговори еднозначно на този въпрос. По време на изкачвания съм била свидетел и на двете неща. Когато си по-слаб в групата, се стремиш другите да ти помагат, а когато си по-силен, трябва да даваш всичко от себе си.
- Някои хора смятат, че туристическите качвания отнемат част от магията на Еверест, какво мислите за това?
- Това е все едно да зачеркнеш туристическите катерения на Мусала, Мальовица или Вихрен. Не е коректно да се мисли така. В очите на хората може би изглеждаме като ексцентрични заможни хора, за които това е прищявка. Но планината е заседнала толкова дълбоко в сърцата ни, че вече не можем да живеем без нея.