Малко са словенските треньори, които са печелили шампионската титла в чужбина. Анте Шимунджа е един от тях. Той успя толкова убедително с Лудогорец, че дори влезе в историята на българския футбол. Зад гърба му вече е първата му година в Разград. Не бяха малко тези, които бяха убедени, че той няма да издържи толкова дълго на горещата пейка…

Г-н Шимунджа, първо трябва да ви поздравим…
– Моля? Защо?

Не са много треньорите, които могат да издържат една година на пейката на Лудогорец…
– Наясно съм къде се намирам. Годината беше изключително предизвикателна, динамична и също така поучителна. В Лудогорец не се признава нищо друго освен победите, което е и моят принцип. Когато започнах да тренирам, първата ми мисъл беше, че искам да бъда по-успешен от съперника си във всяко отношение. Знам, че това е невъзможно, че е нереалистично, но това е манталитетът, който изповядвам, и в Разград е такъв.

Със сигурност имате достатъчно причини да сте доволен, но като опитен професионалист изненада ли ви нещо?
– Не, нямаше нищо подобно. Напротив – това и очаквах. Преди време, когато се замислих за бъдещето си, бях наясно, че съм словенец. С други думи – къде се класирани като треньори в Европа. Но независимо от това, исках да ръководя силен отбор, който е конкурентен и на международната сцена. Получих всичко това от Лудогорец. Клубът предлага много, но изисква също толкова.

Често срещате ежедневен натиск…. Например след победа с 1:0 сигурно веднага възниква въпросът защо разликата не е била по-голяма, че резултатът е трябвало да бъде много повече?
– От една страна е така, но от друга не е. Може би това е първата реакция на собствениците. Те са авторитетни, дават много пари и имат пълното право да изискват понякога невъзможното. Но когато нещата се успокоят, нормализират, когато влезеш в поредица от положителни резултати, тогава всичко е по-лесно. И някои неща също стават по-лесни за обяснение, но това не означава, че следващият тест или предстоящият период ще бъдат по-малко предизвикателни поради това. Няма начин. Евентуална пауза на добри резултати просто не е позволена в този клуб.

Какви са разликите между българското и словенското първенство?
– Сравненията винаги са неблагодарни. Но е факт, че инфраструктурата в Словения е по-добра. За сметка на това в България има повече пари. Много повече и в резултат, поради финансовите възможности на клубовете, играчите, идващи от чужбина могат да бъдат значително по-качествени, отколкото са в Словения. Това са съществените разлики.

Разбира се, няма как да подминем въпроса с Жан Карничник, който загуби мястото си в отбора, рядко получаваше шанс и бе пратен под наем в Целие. Какво се случи, има ли някаква предистория?
– Това, което се случи, не е необичайно. Някои неща се обърнаха срещу него в конкурентен план. Играта на неговите съперници за титулярно място беше на по-високо ниво. Той не е единственият отпаднал от състава…

До каква степен следите събитията в словенския клубен футбол?
– Повърхностно. Донякъде съм запознат с резултатите, но не се задълбочавам във всичко, защото нямам достатъчно време за това. Имам твърде много друга работа.

Олимпия Любляна е лидер с доста пред останалите…
– Предимството наистина е много голямо. Поредицата от победи, които тимът постигна в началото на първенството, е нещо изключително. Това постижение е достойно за възхищение, а в същото време отборът придоби допълнителна увереност, което го улесни да продължи. Със сигурност е вярно, че такъв голям скок е изненадващ, но според мен това не означава, че всичко вече е решено. Не мисля така, има още дълъг път, много неща могат да се случат.

За вашия Марибор есента бе изключително бурна…
– Моят Марибор? Марибор си е Марибор, това е голям клуб. Отне дълго време, за да се случат промените. Последните мачове може да са положителен сигнал, че предстоят по-добри времена. Говоря изключително през призмата на резултатите, подробности в клуба не ги знам.

Преди да заминете в Разград написахте история в Мура.
– Приказката, която се получи в Мурска Собота в продължение на четири години и половина, дори си струва да се напише в книга. Тогава всички бяхме като едно – заедно страдахме, радвахме се, плачехме или се смеехме. Имахме възможност да надграждаме, някои от младите в тима получиха по-важни роли. Винаги съм подчертавал, че е нужда добра основа, за да може след това да се развиваш. Точно това направихме в Мура.