Владимир Николов и съпругата му Мая бяха сред наградените на церемонията „Спортист на годината“, на която представители на волейболната гилдия често излизаха на сцената за получаване на статуетки и плакети. Мъжкият национален тим, вицешампион на Световното, стана „Отбор на годината“, а селекционерът Джанлоренцо Бленджини - „Треньор №1“. Семейство Николови обаче бяха сред първите отличени, като получиха наградата „Вдъхновение“ на WINBET, основен партньор на Българската асоциация на спортните журналисти (БАСЖ) за церемонията. Тя се присъжда на значими личности, които с работата, грижите, примера и постиженията си са вдъхновили и подкрепили развитието на българския спорт. Владимир Николов, освен баща на националите и вече звезди Александър и Симеон Николов, е също така шеф на волейболния Левски, а има и свой клуб – Владо Волей.
- Когато получавахте наградата за „Вдъхновение, казахте, че не се определяте като вдъхновение или вдъхновител. Може ли зад това да се крие скромност, или просто се виждате в друга роля?
- Не, категорично не определям себе си като скромен. Има една приказка, че скромността е важно качество за хората, които си нямат други. Пък аз си имам други. Просто никога не съм мислел за себе си като човек, който е вдъхновител или вдъхновява. В този смисъл наградата беше изненада за мен.
- А ако заменим думата вдъхновител с пример?
- Да, това е друго нещо. Тук съм съгласен и го приемам. Старая се да бъда пример първо за моите деца, а след това и за хора, които имат нужда от пример в живота. Личният пример е нещото, с което опитвам да възпитавам не само Алекс и Мони, а също така Дария и Филип, както и подрастващите в клуба ми. Това е нещото, което работи, още повече в ролята не само на родители, а също така треньори, ръководители… Думите имат малка стойност, когато зад тях не стоят действия. Това винаги е било водещо за мен и съпругата ми у дома: възпитаваме нашите деца с личен пример.
- Бихте ли споделили едно нещо, с което най-много се гордеете, че сте възпитали вашите деца?
- Ако трябва да кажа едно нещо, то е да се държат с другите така, както те искат да се държат с тях. Дали го виждам в тях? Да! Колкото и елементарно да звучи е много важно, защото сме заобиколени е от неособено добри примери в нашето ежедневие.
- Напоследък все повече се говори за ролята на семейството в изграждането на младите спортисти. Вие сте от една страна родители на вече успешни спортисти, но също така сте и ръководител на волейболни клубове. Във всички спортове виждаме родители, които са твърде амбициозни и предават това на децата си, но има и такива, които са незаинтересовани от това какво тренират и как се развиват децата им. Има ли пресечена точка и ако да, каква е вашата рецепта?
- Не мога да дам рецепта. Времето много се промени. Дотолкова, че някога по време на комунистическия строй спортът беше държавна политика и държавата се грижеше за спортистите на 100 процента. Сега по ред причини не е така и ролята на семейството е много по-важна. При нас родителите не плащат такси, нямаме такива. Когато обаче ходим на международни турнири, питам родителите дали искат да участват в покриването на разходите и те с радост го правят. Мога да дам пример с държави, които ние опитваме да следваме, като САЩ, в които родителите плащат абсолютно всичко – тренировки, лагери, екипи, всичко. Родителите са много важни за израстването на децата. Според мен, те трябва да бъдат близо до децата си. Когато това е налице, може да се упражнява контрол, а и детето се чувства подкрепено. Също така, децата, които растат в здрави семейства често се реализират много по-добре, отколкото от семейства, в които родителите не се интересуват от тях.
- Има ли нещо, което не сте постигнали, а бихте искали те да постигнат?
- Не бих искал да се връщам към моята кариера. Само мога да кажа, че аз не успях да взема медал от Олимпийски игри и бих бил много щастлив, ако децата ми успеят да постигнат това.
- Някои казват, че човек е хубаво да мечтае, но по-добре да си поставя конкретни цели и да ги постига. Как гледате на това?
- Аз пък ще кажа нещо друго: винаги е хубаво да се целим в звездите, ако пропуснем, ще уцелим Луната. Но дори да уцелим луната, ще постигнем нещо, което 99 процента от хората не са постигнали. Аз съм „за“ високите цели с условието, че трябва да ги постигаме последователно, на етапи. Защото ако кажеш на едно дете, че трябва да избяга 100 метра за 10 секунди, може да го откажеш, да му счупиш крилата. Много по-работещо ще бъде да се поставят цели за различни етапи, според възрастта. Това е тънката работа на добрия треньор, да поставя целите така, че хем да са предизвикателни, хем да не пречупват.
