Драго Симеонов


Голяма патардия се вдигна тези дни около решението на Пловдивския университет да удостои с почетно звание Христо Стоичков. Всъщност хонорис каузите не се раздават от вечерта за сутринта, така че повече от месец беше ясно, че Камата е поредният легендарен играч, който ще бъде отличен. От едно известно време академичната общественост под тепетата демонстрира тесни връзки с футбола и щом ректорският съвет на едно автономно учебно заведение е взел решение да уважи някого, това си е техен проблем. Така да бъде. Титлата е символична, не изисква образователен ценз и може да се дава на обществени фигури с конкретен принос към вуза. Лошото е, че с този ход пловдивските мъдреци не си дадоха сметка каква мечешка услуга правят не само на университета си, но и на един човек, който не заслужаваше подобно отношение, особено в този момент. През изминалата година ние наблюдавахме един нов Стоичков, спокоен и усмихнат, улегнал и приветлив -такъв, какъвто рядко сме виждали най-успелия ни футболист в публичните му изяви. Разбунването на страстите около него беше напълно излишно, точно колкото и титлата, която му връчиха.
 

Няма съмнение, че Ицо е чепат човек. В кръвта му е да радва и обижда едновременно, при това без да си дава особена сметка и за двете. В желанието си да бъде независим и неуязвим, през годините Стоичков натвори много щуротии и каза доста думи, за които може би съжалява. Твърде горд е, за да си го признае, а нищо чудно и да не го помни. Така и не свикнахме, че той е много по-малко злопаметен от нас и често пъти реагира детински, защото всъщност е дете по душа. Ето защо явно е много лесно да го прикоткаш с отличия и почетни звания, макар че той няма ни най-малка нужда от тях. Достатъчно лъскави играчки си има във витрината. Като общество винаги сме приемали Стоичков за лидер, за визитка на страната, за завършен образ, силно го любим и мразим и очакваме от него някаква последователност в доброто или лошото. Напълно изпускаме от картинката възможността да му влияем, да го формираме, да го култивираме и опитомим, ако щете. Не виждате ли, напоследък Стоичков е друг. На какво се дължи, е отделна тема, но определено е друг. По-благ, по-усмихнат, по-лъчезарен. Само че ние не му вярваме, отказваме да приемем, че може да се промени. Смеем му се, че ходи на прожекциите на филмови фестивали, и си правим гаргара с езиковите му еквилибристики. Нищо, че и ние не сме цъфнали и вързали в руския и английския. Теглили сме черта докъде Стоичков може да пристъпя и кога минаването отвъд ни настървява. А звания като „хонорис кауза" са отвъд чертата дори за онези, които го харесват. Груби сме с Ицо, защото като общество не можем да проумеем кой в тези отношения е бащинската фигура - ние или той. Ние ли трябва да сме като него, или той като нас. А може би всъщност помежду ни няма никаква разлика.

 

Каква е личната заслуга на Христо за построяването на спортния комплекс на Пловдивския университет, ще остане скрито. Премиерът Борисов пое ангажимент още през май, но дали идеята е на Камата, не стана ясно. Знаем само, че той е „помогнал на Дянков да помогне", което само по себе си е знаменита фраза. Парите са бюджетни, тоест на данъкоплатеца, не лични на Стоичков и затова в Пловдив няма да кръстят залата на него. Но това не омаловажава помощта, а такава помощ заслужава най-високото почетно звание на вуза. И вместо да се усмихнем (снизходително ако щете) и да го поздравим, за да приветстваме новото лице на Камата, ние се надпреварваме да го дразним и заяждаме, защото на нас явно благ и културен Стоичков не ни трябва. Как иначе ще се поместим в стереотипите, в които така удобно сме се наврели?