Месец преди откриването на олимпиадата в Сочи е ясно - българските спортисти няма да са сред фаворитите за медалите. Вероятно с изключение на Александра Жекова в сноуборда или някой биатлонист при добро стечение на обстоятелствата и голям късмет...
 
С други думи - спортистите ни, колкото и да са те (предстои общото събрание на БОК да утвърди делегацията - б.р.) ще бъдат олимпийци в пълния смисъл на думата. Но преди да хванат самолета за Сочи, те вече са направили нещо много сериозно - класирали са се за игрите.

А това, че няма да влязат сред най-добрите, ни най-малко няма да означава, че не са се раздали в тренировките или не са тръгнали като истински и големи спортисти към олимпийската си мечта. Защото всеки първо се бори със самия себе си и собствените си възможности. А после и със съперниците. Реалностите са такива, че българските олимпийци са в ъгъла още преди състезанията. Резонно е да очакваме класирания за повечето около 50-ото място. Влизане в Топ 20 в алпийските ски, ски бягането и биатлона ще е сериозен успех. Нагоре са чудесата и сънищата.

Затова нека пожалим българските олимпийци. Първо от нереално високи очаквания, които ще ги натоварят допълнително. И от неадекватно тежки критики към бъдещото участие на повечето от тях в Сочи.

Може да се прогнозират и анализи по медии и коментари в социалните мрежи, в които определението “туристи” ще е от най-меките. Но преди да сме крайни и прекалено взискателни, нека си отговорим на следните въпроси:

В коя обществена сфера или дейност сме там, където перманентно искаме да са спортистите?

Разполагаме ли с икономически, човешки и организационен потенциал България да бъде световна сила и доминант в спорта?

Честно но ли е в сегашната ситуация в държавата да искаме само медали и нищо друго от олимпийците?

Николай КРЪСТЕВ, "Труд"