"Един спортист осъзнава какво е постигнал, когато преживява успеха с хората, около него. Живея с този финал цяла година и сега той е факт. Още си подреждам акъла. Но трябва да призная, че и аз, и майка ми сънувахме това. В нощта преди финала сънувах, че съм спечелила медал и лягам и плача. И приятелят ми ме пита защо плача и аз казах, че съм много щастлива", бяха първите думи на Демирева. 

 

"Не съм очаквала, че успехът ми може да има такъв резонанс и това ме прави щастлива. През септември ще станат две години, откакто работя с треньора Маринус ван Леуин и много си паснахме. Промени основно разбега при мен, програмата е различна, всичко е около техниката за високия скок", продължи родната състезателка. 

 

"Живея и работя в Холандия, там няма кой знае какво да се прави. Почти не излизам, основно тренирам, чета и уча езика, разказа ежедневието си Демирева. "Мисля за световния рекорд в дисциплината от малка. И смятам, че сега е все по-възможен. Снощи обаче до край се борех за златния медал, излязох за това. За мен 200 сантиметра е гросмайсторска височина", коментира още 26-годишната софиянка. 

 

Холандският треньор на българската скачачка Маринус ван Леуин обяви, че този успех е само началото и и в момента погледите са насочени към Токио, още повече че конкурентките от снощния финал са в напреднала възраст. Но непосредствените планове на Мирела са две участия в Диамантената лига тази година - в Париж и Цюрих, след което се прибира у дома. Но тя има закалката от дома, тъй като майка й Валя е участничка в щафетата на България на 4 по 100 метра в Рим през 1987 година, където остава 4-а, както и 5-а в Сеул година по-късно на Олимпиадата. Баща й пък е републикански шампион на хърдели. "Всяко дете, което влиза в атлетиката, минава през трибоя. Но когато стъпих в сектора за скок на височина, вече нямах колебания кой е моят спорт. Но през всичките тези години, в които съм в атлетиката, винаги съм вярвала, че ще стигна до медал на Олимпиада", завърши Демирева.