- За жалост съм болен от няколко дни и съм на легло. Но и по принцип много не обичам такива празници, така че едва ли ще го отбележа по някакъв специален начин.

 

 

- Забравил съм вече, че съм ритал топката (смее се). След като се отказах, направо изтрих файла. Не искам да се правя на важен, не ми е в характера. Каквото било - било. Много рядко говоря за състезателната си кариера, защото не виждам полза от разказване на едни и същи истории. Но ще направя изключение сега.

 

 

- Дойдох в ЦСКА през 1977 година, когато хората не смееха да минават през портала и по централната алея на "Армията". Имаше страхопочитание. Използваше се една обиколна алея покрай тенис кортовете. Какво да ви кажа - стъпиш ли на стадиона, имаш особено чувство. Тогава около футбола витаеше нещо специално. Нямаше телевизии и много медии и играчите бяхме издигнати на пиедестал. Беше така и още преди това, когато бях в Берое. А в ЦСКА още повече. Но ако не си го изпитал, трудно можеш да разбереш за какво става въпрос. На "Армията" беше така, все едно да стъпиш на "Hoy Камп" или на "Бернабеу". Побиват те тръпки. Отделно в ЦСКА имаше ръководители, които излъчваха страхотен авторитет. Началник по мое време бе Стефан Божков. Беше пълно с големи личности. Пък и аз бях младо момче, нямаше как да не съм впечатлен и респектирай. ЦСКА изглеждаше, а и беше нещо недостъпно за обикновените хора, нещо голямо.

 

 

- Стъписваш се. И който казва, че не го е изпитвал - лъже. Имаше нужда да се адаптираш, трябваше да мине време, за да свикнеш. Ти само си чувал някакви неща, като градски легенди, и е съвсем различно да ги изживееш. В първия момент, когато стъпиш в съблекалнята, настръхваш. Обаче нещата опираха не само до теб - беше нужно и да се прояви търпение. Все пак отиваш в най-важния клуб в страната и не беше никак лесно. А ако отпаднеш от състава, след това много трудно и рядко се случваше да получиш втори шанс на същото място. Тези неща обаче ги осъзнах впоследствие. Като млад не съм го знаел, няма кой да ти го каже и обясни. Трябва да се опариш, за да разбереш.

 

 

- Да ви кажа честно - не знам как точно е станало. Аз не съм убеждавал никого да ме прави капитан, не е зависело от мен. Имаше подмяна на поколенията тогава. Явно някой е видял нещо в мен. За мен обаче нямаше чак такова значение дали нося лентата. В крайна сметка футболът е колективна игра. Да, на терена има различни характери - някои от тях умеят да ръководят останалите. Но не ми е било фикс идея да съм капитан на ЦСКА.

 

 

- Е, всички мачове са ми важни. Играли сме много големи и значими срещи. Но ти, за да стигнеш до тях, трябва да минеш през малките. Как ще играеш на финала, ако преди това не си се справил с по-леки съперници? Как ще станеш шампион, ако не ги победиш? Да, най-важният мач винаги е финалният, но той е само крайният резултат от всичките усилия. Футболът не е като пиеса - да си научиш репликите и ролята и да рецитираш. Има някакви заучени положения на терена, но те са елементарни неща. Оттам нататък всичко опира до това какви решения ще вземеш на момента. Сега футболът не е толкова интересен, колкото беше преди години, защото се изгубиха импровизаторите. Допреди известно време ги имаше, но сега... Едно време бяха Марадона, Кройф, Пеле, Ван Бастен, Стоичков... Те караха хората да полудяват и да изпадат в екстаз, като гледаха техните изпълнения. Даже скоро си бях пуснал по Ютуб избрани моменти на Пеле и Кройф...