Михаил Таков празнува 60-годишен юбилей днес. Роденият на 9 ав­густ 1960 г. в София бивш боксьор е много­кратен шампион на България, медалист от най-престижните све­товни състезания, дъл­гогодишен капитан на националния отбор и негов безспорен лидер с интелигентността и уменията си. "Тема Спорт" потърси Таков за интервю по случай неговия празник.

Г-н Таков, как се чув­стваш в навечерието на този юбилей и изоб­що тази цифра отгова­ря ли на младежкия ти дух?
- Аз не мога да повяр­вам, че този набор, с кой­то направихме най-голе­мите успехи в българския бокс, вече сме на тези го­дини. Имам предвид Ивайло Маринов, Пешо Лесов, аз. Пешо Стоименов... Покрай мен обаче сега има много млади момчета и затова не мо­га да го усетя, че съм на 60. Връщайки се назад, на тази възраст треньори­те преди нас ги пенсио­нираха. Визирам Кон­стантин Николов-Замората, Богдан Чакъров, Васил Костов-Вазата... Такова беше времето. А аз какво да кажа? Когато живееш с по-младите и имаш желание да помог­неш на този с нещо, а на другия с друго, така вре­мето сякаш минава неусетно.

Общо взето, за тези години си постигнал ед­ни от най-големите ус­пехи с бронз от светов­но първенство, три бронза от европейско и сребро от онези Игри на дружбата, които не се водят олимпийски...
- И двойно по-големи са успехите, които съм по­стигнал после като тре­ньор.

С кои се гордееш пове­че - на ринга или около ринга?
- Всичко е в бокса. Този спорт има нужда и от съ­стезатели, и от треньо­ри, и от опит. Аз се рад­вам за всичко, което съм постигнал. И като състе­зател това, което съм направил, и като тре­ньор, защото съм помогнал на куп боксьори да вземат призови отли­чия. Хората не могат да повярват, че с Ивайло Маринов бяхме заедно на европейско първенство през 1981 година, а през 1991-ва аз му бях тре­ньор и той като за по­следно стана европейски шампион (смее се).

Това е, защото ти малко по-рано реши да сложиш край.
- Да, такива бяха вре­мената тогава. Така се случиха нещата. Аз, Ивайло и Пешо Лесов из­карахме жълтеници, но пак взимахме медали на­горе.

През 1991 година си Треньор на годината, през 2012-а пак Треньор на годината. Кое от двете отличия беше по-трудно?
- Няма лесно в тре­ньорската работа. По-лесна е работата на състезателя отколкото на треньо­ра. Състезателят си ми­сли само за себе си, за да направи това, което трябва да направи. А ве­че в треньорската рабо­та отговаряш за всеки един. Аз съм имал отбори по 30-40 човека, нали? На всеки един трябва да го­вориш, да казваш как да се готви, да преценяваш на какво ниво ще се кла­сира. В професионалния бокс също съм постигал успехи и се радвам, че на тази годишнина вече имам едно внуче, сега ча­кам и второ. Дай Боже да има още.

Един щастлив човек...
- Да, така е. Може да се каже.

Да не забравяме, че под твое ръководство е последният олимпийски медал и последният све­товен, тъй като знаем, че Радо Панталеев е твой боксьор. Сега Тер­вел е с международен по­яс и Кубрат, на който си бил дълги години личен треньор, ще боксира за световната титла...
- Ами не е малко. Не може да не съм доволен, нали? Пожелавам си здра­ве и семейството да ме радва. В бокса ще правим още каквото можем, за­щото има такива, кои­то имат желание да се развиват и да вървят на­пред.