На 42 години Ивайло Стефанов продължава да бъде сред най-добрите в мъжкото волейболно първенство на България. Лидерът на ЦСКА започва кариерата си в Левски, като става шампион през 1996 година, но напуска скандално. Тогава той завежда 2 дела срещу „сините" - за неизплатени заплати и неправомерно уволнение, които печели. За кариерата на Стефанов може да се напише книга. Роденият на 19 юли 1973 година бивш национал е участвал на шест световни първенства, като става шампион за младежи през 1991 г. в Кайро. Освен в Левски е играл в гръцкия Олимпиакос, бразилския Сао Пауло, австрийския Донаукрафт Виена, турските Арчелик Истанбул, Халкбанк Анкара и полския Ястжембски Вигел. Избран е за волейболиcт номер едно на България за 1998 г. Отказва се през 2006 г., но през 2009-а се завръща и оттогава играе за ЦСКА. Ивайло ще навърши 43 години това лято, но все още гори на игрището. Със Стефанов разговаряме за състоянието на българския волейбол, ден след като ЦСКА и Левски отпаднаха от турнира за Купата на България.

Ивайло, не е ли странно, че волей­болни колоси като Левски и ЦСКА се намират в това положение?
- Такава е реал­ността. ЦСКА за вто­ра поредна година отпада в тази фаза на Купата. Левски пък по всяка вероя­тност ще играе плейаут за оставане в елита. Ние също сме в тежко положение. Но това е в резултат на финансовите въз­можности.

Само средствата ли са проблемът на българския волей­бол?
- В цял свят спор­тът е свързан с пари. Добри отбори се съз­дават с пари.

На фона на всичко това обаче националният ни отбор се представя добре.
- Националният от­бор е съставен от състезатели, които са се изградили в България. Що се отнася до представянето ни – винаги сме били на ниво между четвърто и осмо място. Такива са ни възможностите.

Ще има ли кой да попълни този от­бор след време при това слабо вътреш­но първенство?
- Попълнения за националния отбор винаги ще има. Мо­же да се каже, че българинът има някакъв волейболен ген. Появяват се по няколко момчета, които имат качества­та да бъдат нацио­нални състезатели. Въпросът е, че трябва да се създаде конкуренция, с която да се борят, за да влязат в този нацио­нален отбор. А не да играят, само защото са близки на някого и защото са бутнати в този състав. Такива примери има много. За да има конкурен­ция, трябват хора с опит. Те също се привличат с условия. Защото, когато на Тошко Алексиев, например, вече спре да му се играе в чужбина, мо­же да се върне в България и да завършиш кариерата си тук. Това ще вдигне моментално както нивото така и интере­са към българския шампионат.

Клу­бовете не мо­гат са­ми да създадат тези условия.
- Тук вече за почваме да говорим за държавна полити­ка. Няма как да има­ме ниво при положение, че в една зала тренират 6 отбора, като в същото време в нея се пускат сво­бодно хора във фитнеса и т.н. Идеята с школите също не е толкова добра, тъй като там вече става въпрос за частни интереси, а не за професионален спорт. Представете си как едно дете тре­нира в дадена школа, където получава абсолютно всичко тренира на топло, има екипи... След това обаче идва време да премине в професионален клуб и отива в зала, където подготовката се води при 9 градуса. Как то­ва дете ще се запали по спорта? Шко­лите дават едно средно образова­ние и до там! Така се създа­ват еднодневки. Трябва държа­вата да напра­ви инвестиция, за да има после хора, които да радват феновете и да ги карат да ходят на мачовете и да пълнят залите.