Десетият президент на Международния олимпийски комитет (МОК) ще бъде избран днес по време на 144-ата сесия в Коста Наварино, Гърция. Томас Бах ще сдаде властта, след като пое короната през 2013 г. Но нека да се върнем назад и да си припомним онези лидери, които не са изтрити от паметта на спорта.
От основаването си през 1894 г. МОК е бил ръководен от деветима президенти:
Димитриос Викелас (1894-1896)
Пиер дьо Кубертен (1896-1925)
Анри дьо Байе-Латур (1925-1942)
Зигфрид Едстрьом (1946-1952)
Ейвъри Бръндидж (1952-1972)
Лорд Майкъл Киланин (1972-1980)
Хуан Антонио Самаранч (1980-2001)
Жак Рох (2001-2013)
Томас Бах (2013-2025)
За 130 години история най-високият пост в МОК е бил заеман единствено от западни лидери, без жени и с едва трима олимпийски спортисти. Всеки от тях е оставил своя отпечатък върху олимпийското движение, изправяйки се пред политически кризи, войни, бойкоти и експоненциалния растеж на Игрите. Но нека си припомним четирима от най-обсъжданите президенти на МОК.
Барон Пиер дьо Кубертен (1896-1925)
Френският аристократ е смятан за основател на съвременните Олимпийски игри, като винаги е мечтаел да създаде „четиригодишен фестивал на универсалната младеж“ с цели като мир и образование на младите поколения. Под неговото ръководство МОК установява основните принципи на олимпизма и организира първите издания на Игрите. Кубертен също така създава олимпийския символ с петте преплетени кръга и мотото Citius, Altius, Fortius („По-бързо, по-високо, по-силно“). Той твърдо защитава принципа за изключване на политиката от Олимпийските игри, за да се гарантира, че „всички народи“ са приети безусловно.
Въпреки наследството му, Кубертен не е свободен от противоречия. Критиците изтъкват, че той – по собствено признание – е бил „фанатичен колониалист“, вярвал в расовото превъзходство на белите и се противопоставял на участието на жени в публични спортни състезания.
Въпреки това, през 2024 г. Томас Бах заявява, че Кубертен не трябва да бъде съден по съвременните стандарти, като отбелязва: „Всеки човек има правото да бъде оценяван единствено и само в контекста на своето време. Бих искал нашият визионер основател да бъде съден по същия начин.“
Ейвъри Бръндидж (1952-1972)
Американският бизнесмен е известен със своите симпатии към крайната десница, включително с прореч, изнесена в подкрепа на нацистите след завръщането му от Олимпийските игри в Берлин през 1936 г. Германия изиграва решаваща роля в кариерата му в МОК – той е избран за член на организацията именно по време на Берлинските игри, а президентството му завършва с терористичния акт на Олимпиадата в Мюнхен през 1972 г.
Нито един друг президент на МОК не се е появявал в страниците на бестселъров роман, но неговите пронацистки симпатии по време на Берлинските игри са силно критикувани в If The Dead Rise Not на Филип Кер.
Като лидер на МОК, Бръндидж оказва натиск върху американския отбор да изключи атлетите Томи Смит и Джон Карлос след техния символичен протест по време на церемонията за награждаване на 200 м на Олимпийските игри в Мексико Сити през 1968 г. Докато получават медалите си, двамата вдигат юмруци, облечени в черни ръкавици, докато звучи американският химн – жест в подкрепа на движението за граждански права и борбата срещу расизма и неравенството. Бръндидж нарича сцената „гнусна демонстрация на чернокожите срещу американския флаг“.
По време на Олимпийските игри в Мюнхен през 1972 г. той също предизвиква огромен скандал с реакцията си на атентата, при който палестинската терористична групировка „Черен септември“ взема за заложници 11 израелски спортисти. След неуспешен опит за спасяване всички заложници са убити заедно с един полицай и петима терористи. Въпреки протести от страна на официални лица, Бръндидж решава Игрите да продължат, заявявайки: „Олимпиадата трябва да продължи!“
Лорд Майкъл Киланин (1972-1980)
Ирландецът Лорд Киланин поема поста в труден период, белязан от политически бойкоти. Предшественикът му Бръндидж отказва да гласува за него, вярвайки, че му липсва интелектуалната тежест, необходима за запазването на олимпийското движение. Киланин му отвръща, че МОК е бил в застой в продължение на две десетилетия под неговото ръководство.
Въпреки критиките на Бръндидж, Киланин е участвал в планирането на десанта в Нормандия по време на Втората световна война – една от най-сложните и значими военни операции в историята.
По време на неговия осемгодишен мандат той се сблъсква с една криза след друга. Олимпийските игри в Монреал през 1976 г. се оказват финансово бедствие, а няколко африкански държави бойкотират събитието в знак на протест срещу Нова Зеландия, чийто ръгби отбор е играл в Южна Африка по време на апартейда. Четири години по-късно САЩ и други страни бойкотират Олимпиадата в Москва в отговор на съветската инвазия в Афганистан.
Киланин напуска поста през 1980 г., като изразява съжаление, че политическите кризи са доминирали мандата му.
Хуан Антонио Самаранч (1980-2001)
Бившият спортен министър в правителството на диктатора Франсиско Франко също се изправя пред големи политически кризи, като бойкота на Източния блок на Олимпиадата в Лос Анджелис през 1984 г. в отговор на бойкота на Москва.
Въпреки това, Самаранч извършва революция в МОК. По негово време финансовото състояние на организацията се подобрява драстично благодарение на телевизионните права и програмата за големи спонсори, въведена през 1985 г.
Към края на мандата му обаче организацията е разтърсена от скандал с купуването на гласове при избора на Солт Лейк Сити за домакин на Зимните игри през 2002 г. Въпреки скандала, много анализатори смятат, че Самаранч е спасил Олимпийските игри от финансов и политически крах.
Снимки: БГНЕС
