“Златната топка” се превърна в най-престижната, но и най-спорната индивидуална награда във футбола. Мнозина я считат за венец на кариерата на всеки футболист и отличие, което ежегодно отдава дължимото признание на най-добрия от хилядите герои от зеления терен.
Макар в последните години все повече фенове да откриват в нея по-скоро отживелица, която фокусира вниманието върху индивидуалността на един конкретен играч в иначе колективен спорт.
Въпреки това, ежегодните издания на наградата привличат огромно внимание и дори залози. Най-големият български букмейкър е една от компаниите, които предлагат залози за победителя и неговите подгласници.
Когато през 1956 г. френското месечно списание “Франс Футбол” започва връчването на “Златната топка”, той е награда за най-добрия футболист от Стария континент и остава такава чак до 1995 г., когато и неевропейци от европейските клубове вече можеха да бъдат номинирани и да печелят отличието. През 2007 г. призът стана и глобален, а три години по-късно се обедини с индивидуалната награда на ФИФА за “Футболист на годината”. Това обединение продължи до 2016 г., след което “Франс Футбол” отново започна да го връчва отделно от приза на световната футболна централа.
Но има нещо, което никой фен или противник на “Златната топка не може да отрече - в историята на футбола има легиони от играчи, оставили незаличима следа в този спорт и спечелили абсолютно всичко, което може да се спечели, но останали подминати от тази награда.
Заради регламента на наградата, цели поколения футболисти, родени извън Европа пропуснаха да триумфират с нея, включително гиганти като Пеле и Диего Марадона. Други пък изглежда нямаха късмета да изпреварят в гласуването други заслужили свои колеги. Представяме ви списък с пет изключителни легенди, които останаха без “Златна топка”.
Паоло Малдини
Ако не най-великият защитник на всички времена, Паоло Малдини със сигурност е един от най-големите, играли някога на подобен пост. Прекарал цялата си славна 25-годишна кариера в родния Милан, италианецът спечели седем титли в Серия А и удивителните пет трофея в КЕШ/Шампионска лига - колкото Барселона и повече от Манчестър Юнайтед.
Всъщност той е и единственият футболист в историята, печелил европейската клубна купа в три различни десетилетия - сигурен знак за несравнимо дълголетие и постоянство на върховото ниво в играта.
И все пак, Малдини някак се размина със “Златната топка”. Двете трети места в класацията през 1994 и 2003 г. останаха неговият индивидуален връх, придружени от едно второ място в класацията на ФИФА за “Играч на годината”.
Оценяван от мнозина от най-великите бранители в историята като най-големия сред тях, Малдини определено може да се смята за ощетен, що се отнася до “Златната топка”.
Ференц Пушкаш
В настоящето ФИФА нарече наградата си за “Гол на годината” на името на легендарния унгарец. Забележителното е обаче, че Ференц Пушкаш така и не получи “Златната топка”, въпреки фантастичната си игра и постижения за Реал Мадрид и епохалния национален отбор на Унгария през 50-те на миналия век.
Може би, неговият малшанс е, че пиковият му етап в кариерата бе точно преди “Златната топка” да бъде учредена като награда. Най-близкото му докосване до приза бе през 1960 г., когато завърши на второ място в подреждането след “оригиналния” Луис Суарес от Барселона.
Нападателят беше талисманът на златното поколение на Унгария, станало пък “най-великият отбор без спечелена световна купа”. След 32 поредни мача без загуба в началото на 50-те, включваща унизителни победи у дома и навън срещу Англия, тимът на треньора Густав Шебеш загуби на финала на Мондиал 1954 от Германия, след легендарен обрат от 2:0 до 2:3..
На 31 години и след двугодишно наказание заради отказа му да се върне в Унгария след брутално потушения бунт в страната през 1956 г., Пушкаш подписа с Реал Мадрид през 1958-ма. Макар и вече в залеза на кариерата си, той все още вкарваше невероятен брой голове сезон след сезон, включително онези 47 през 1959/60, който кулминира с четири попадения в най-ненормалния финал за КЕШ срещу Айнтрахт Франкфурт, завършил 7:3 за кралския клуб.
Ромарио
Несъмнено един от най-великите голмайстори за всички времена, именно постиженията на Ромарио бяха една от причините “Златната топка” да бъде отворена и за не-европейци, играещи на клубно ниво на Стария континент.
Когато през 1988г. пристигна от “Вашку да Гама” в ПСВ Айндховен, бразилецът правеше каквото си иска и с най-добрите защитници от онова време, включително Малдини и Франко Барези, което през 1993 г. му донесе трансфер в Барселона. Там Ромарио оформи легендарно партньорство с Христо Стоичков и през 1994 г. мина границата от 30 гола, както стори и година по-рано в Нидерландия, а за десерт изведе Бразилия и до световната титла в САЩ след 24 години очакване.
Заради правилата на “Златната топка”, но и заради собствените си легендарни изпълнения, тогава Христо Стоичков спечели лелеяната “Златна топка”, но Ромарио бе обявен от ФИФА за “Играч на годината” и за играч на Световното първенство в САЩ.
За класата му говори и фактът, че през 2000 г., вече като ветеран, наниза 66 гола с екипа на Вашку да Гама. Истински феномен точно преди “Феномена” Роналдо, който последва стъпките му от Айндховен към световните върхове.
Раул
До 2014 г. Раул беше водач в голмайсторската листа в КЕШ/Шампионска лига за всички времена. Това само по себе си е красноречив атестат за нивата, които бе постигнал като футболист.
Истинска икона, символ и вдъхновение за всички свързани с Реал Мадрид, испанският нападател беше рядко съчетание на извънземна класа и лидерски качества, който изнесе на свой гръб кампанията, с която бе прекратена трийсет годишната суша без европейска купа на “белите” в края на 90-те.
Неговите голове, асистенции и умения да мотивира съотборниците си помогнаха на клуба да вземе три трофея в Шампионската лига и шест титли в Ла Лига. Дори когато президентът Флорентино Перес започна ерата на Лос Галактикос на “Сантиаго Бернабеу”, Раул пак си остана знамето на Реал.
И въпреки всичко това, “седмицата” стигна най-близо до “Златната топка” само веднъж - през 2001 г., когато бе изпреварен от Майкъл Оуен. Не беше особена изненада, че само три години по-късно двамата станаха и съотборници в Мадрид. Не беше изненадващо обаче и това, че Оуен така и не можа да се утвърди като титуляр и да отнеме мястото на Раул и бързо-бързо се завърна в Англия.
Джанлуиджи Буфон
Само един вратар, Лев Яшин през 1963 г., е печелил “Златната топка”. Мнозина твърдят, че Джанлуиджи Буфон трябваше да бъде вторият.
През 2006 г. неговият съотборник в италианския национален отбор Фабио Канаваро получи наградата, след като изведе “скуадра адзура” до световната купа. Буфон обаче също толкова много заслужаваше приза.
На Мондиала в Германия вратарят на Ювентус запази рекордните пет чисти мрежи и допусна само два гола в целия турнир. За десерт, направи изумително и решаващо спасяване на голов удар с глава на Зинедин Зидан в продълженията, което докара финала с Франция до дузпи.
Кариерата на славния страж, започнал в Парма по времето когато Стоичков “цъкаше за пенсия”, и спечелил всичко с екипа на Юве, несъмнено заслужаваше да бъде увенчана. Но уви...
