Един от емблематичните футболисти на Левски от близкото минало Елин Топузаков даде интервю пред "Тема Спорт". В него Топчо, както го наричат феновете, говори за развитието си в треньорската кариера, целите му и още интересни теми, свързани с клуба от „Герена". Бившият бранител записа 344 мача с фланелката на сините във всички турнири, като бе част от отбора, играл 1/4-финал в турнира за Купата на УЕФА и в групите на Шампионска лига. В онзи период Топузаков бе капитан на Левски. Сега вече е треньор на най-малките дечица в синята школа.
Елине, Вече няколко месеца си треньор в школата на Левски. Как се чувстваш и зареждат ли те децата?
- Определено ми дават доста енергия. Още повече че правя това, което винаги ми е било страст - занимавам се с футбол. Макар че сега е под друга форма. Занимавам се с талантливи и добри деца, които още са с неопетнени и чисти души. Нормално е да се чувствам щастлив и радостен от това, което върша.
Кога беше по-нетърпелив преди тренировка - когато беше футболист или сега, когато трябва да предаваш наученото през годините на децата?
- Усещането е различно. Не мога да ги сравня. И при двете има някаква различна тръпка. Може би сега, когато почиваме месец и половина, изведнъж много ми липсват тренировките u всекидневната работа с децата. От друга страна, мисля, че съм търпелив човек и всяко нещо ще дойде с времето си. Исках да почна от това ниво, за да мога да се уча и да тръгна в треньорския занаят от най-ниското стъпало.
Защо избра дългия път в треньорското поприще? Някои твои колеги предпочетоха да влязат в щаба на утвърдени наставници или да станат директори...
- Не искам да коментирам или да съдя кой как преценява да продължи кариерата си. Аз така реших за себе си. Това бе моето желание и това исках. Във всяко едно нещо в кариерата си и в личния си живот в повечето пъти съм избирал трудните пътища. Може би така ми е по-сладко, когато постигам успехи. В крайна сметка двете неща - футболист и треньор, са доста различни. Мисля, че бе нужно да тръгна от най-ниското стъпало, за да премина през всички етапи. Евентуално след време да бъда готов за голям отбор.
Във футбола започна отпред назад - първо беше нападател, но завърши кариерата си като централен защитник, а сега тръгна от нулата.
- Не крия, че когато поех по треньорския път, имах една мисъл -рано или късно да стана треньор на мъжки отбор. Не мисля, че цял живот ще се занимавам с детско-юношески футбол. Макар че за момента ми доставя огромно удоволствие и съм много щастлив. Стъпка по стъпка, с времето и годините ще дойде етапът, в който ще се занимавам с мъжки отбор, който има големи цели.
В кариерата си постигна много победи над ЦСКА. Първата си купа като треньор спечели именно срещу червените. Намеса на съдбата ли е това?
-Дербито Левски - ЦСКА си остава най-голямото, дори и в годините, които нас ни няма. Нормално е в съперничество между такива отбори да се чувстваш щастлив и удовлетворен, когато спечелиш. За мен купата, спечелена срещу ЦСКА, не бе различна. Свикнал съм. Просто исках да предам амбицията, волята и хъса си на моите момчета. Те имат доста големи качества, въпреки че са още малки. Искам да ги науча да бъдат упорити и да не се предават до края. Трябва да показват във всеки мач, че искат победата. Друг е въпросът, че не винаги се получава, но аз съм наясно с тези неща.
По-различно ли е чувството да си на треньорската скамейка, когато побеждаваш ЦСКА?
- Не бих казал. Като треньор пак изпитваш тръпка и емоция, въпреки че не можеш да влезеш на терена да помогнеш. Тогава трябва да мислиш по-хладнокръвно и да предприемаш някакви ходове и действия, да направиш така, че твоят отбор да победи. Същото е и когато играеш. Искаш да покажеш, че си по-добър.
Радваш ли се, че хората още говорят за твоята непримиримост и мъжество? Мишо Вълчев каза, че на Левски му липсват точно играчи с характер като твоя.- Няма как да не ме радва този факт. Но на всеки рано или късно му минава времето. В най-силните си години дадох абсолютно всичко, на което бях способен за Левски. Мисля, че клубът също ми даде много. Просто ми е такъв характерът и съм искал да успея. Радвам се, че хората са ме запомнили с добро. Още повече че мисля, че не е маловажно да бъдеш лоялен към Левски. Аз съм спазил това нещо и никога не съм имал мотиви да съм обиден на някого. За мен е било чест и голямо щастие да играя за клуба и тази велика публика. Това винаги е било водещото. Топлеше ме повече радостта на хората по трибуните, отколкото титлите и купите, които печелехме.
Имаш ли още онзи непримирим характер и глад за успехи, с който спечели феновете?
- Мисля, че няма спортист, който да не иска да печели. Нормално е моите амбиции да са да бъда най-добрият. В случая, моят отбор да е най-силният. През септември спечелихме един международен турнир, макар и неофициален. Амбицията ми винаги ще е такава. Дано само да не ми изиграе лоша шега. Страстта за победа винаги ще е в мен.
Какви са целите пред теб сега?
- Нека не слагаме голяма кошница. Надявам се, че с времето ще се уча и ще усъвършенствам своите качества. Работил съм с много треньори и взех доста от тях. Не желая обаче да се сравнявам с някой или да копирам когото и да било. Ще бъда себе си и тук. Надявам се, че хората, които работим в клуба, ще върнем блясъка на школата и ще постигнем много успехи. Треньорите в академията коментираме доста ситуацията и споделяме всичко, за да можем да прогресираме.
Кой ти помага най-много в треньорската кариера?
- Викторио Павлов. С него бяхме съотборници в Левски и се познаваме от много години. Той ми помага доста. С другите треньори се запознах, когато започнах работа. С подкрепата на Ясен Петров и Ники Илиев пък пристигнах в школата. Така че нещата в клуба не са ми чужди. Познавам дори чистачките на стадиона.
Виждаш ли се някой ден начело на Левски? Това ли е твоята мечта?
- Не искам да звучи самохвално, но това не ми е мечта, а е моя цел. Уверен съм, че с много работа рано или късно ще я постигна. Искам да извървя пътя, да предам целия този опит и това, което съм научил през годините. Желанието ми е децата да научат да уважават синята фланелка, да се борят със зъби и нокти за Левски, да побеждават всеки мач. Всеки горе-долу си чертае свой път в живота. Надявам се един ден тези момчета да са от полза на първия тим. Моята цел в треньорското поприще е да вървя нагоре. Дано някой ден стана и треньор на мъжкия отбор.
В момента представителният тим има най-големи проблеми в защита. Ти бе сформирал страхотен тандем с Игор Томашич. Именно оттогава досега Левски не успява да направи стабилна двойка и да има проблеми в защита. Защо според теб не се намират точните бранители?
- Този проблем за мен е много дълбок. Синхронът в защитата се изгражда много дълго време. Трябва бранителите, в това число вратарят и опорните халфове да си познават силните и слабите страни. Това се получава с много тренировки. Не е маловажно да бъдете и големи приятели, за да може на терена със затворени очи да си подсказвате. За да може да се отнема топката по-бързо, да не се допускат положения пред вратата и същевременно да може да изнасяте играта в предни позиции. С Игор се познавахме много добре. Както се казва, знаехме и кътните си зъби. Но не трябва да се сравнява" какво е било преди и сега. Времената се менят, но Левски остава. Има върхове и спадове, но отборът винаги ще се обича.
