В продължението на ин­тервюто на Станимир Стоилов пред "Тема Спорт" той споделя наблюденията си относно професията в световен мащаб

Г-н Стоилов, каз­вате, че имате нужда от зарежда­не. Това като със зареждането на батериите при телефона ли е? На него светва "100 процен­та зареден" и трябва да го из­ключиш. Не ви ли се работи ве­че?
- Зареждането е психологиче­ско. Човек понякога има нужда да забрави малко футбола, да се поогледа, поослуша и да продължи. Все пак 7 години работих нон-стоп, постоянно с високи цели. Почти всеки мач, който играх, беше със залог "финал" и трябва­ше да се спечели. Имаше повече нервно напрежение, отколкото нещо друго. Иначе на мен рабо­тата никога не ми е пречила. Колкото повече имаш, толкова по-добре. И колкото по-високи са целите, също толкова по-добре.

Наскоро Арсен Венгер каза, че дълги години е имал време само 4-5 дни на сезон да обърне вни­мание на семейството си. А в останалото всичко е селекции, лагери, подготовки, мачове. Но той допълни, че сега, докато си почива, на втората седмица е усетил, че това не е той - няма го интензитетът на деня.
- Нормално е да имаш потреб­ност да работиш. Аз не си сла­гам период за почивка. Много че­сто треньорите зависят от това кои клубове ще имат нуж­да от техните услуги. На този етап няма случай, в който и две­те страни да сме удовлетворе­ни, затова и не се е стигнало до контракт. Така че за мен търсенето продължава. Нямам притеснения, че ще отсъствам от футбола. Когато преценя, че трябва да започна, ще го направя.

Следите ли треньорския биз­нес - това лято имаше доста преминавания от едно място на друго. А и откази. Например Почетино го искат всяка годи­на - я от Манчестър Юнайтед, я от Реал Мадрид, но той си остава в Тотнъм...
- Треньорската професия в световен мащаб отива към ста­билност, особено в големите страни. Там договорите са важ­ни, те са и "валидни", както оби­чаме да казваме ние. Естестве­но, забелязвам голям интерес към източните финанси - Китай, Япония, Арабския свят. Все пове­че хора се отправят натам. В Англия трудно се взима решение за смяна на мениджъра, както се казва, има някаква английска кон­сервативност в това отноше­ние. Например в случая с Почетино - мисля, че той се чувства щастлив и доволен от работа­та си. Вижда потенциал в отбо­ра, който е изградил. Да, не мо­же да се конкурира като финан­си с най-големите клубове, но щом е в Топ 4, значи неговата работа е прекрасна. Знаете, че в Англия всичко е до положителния баланс. Имаш ли такъв, както и резул­тати на терена, значи всичко е точно, особено пък когато соб­ственикът ти е от еврейски произход, както е в случая с Тот­нъм.

Арсен Венгер затова ли се за­държа толкова дълго в Арсе­нал? В последните десетина го­дини нямаше резултатите, ко­ито искат феновете, но винаги бе в Топ 4, а бордът на дирек­торите казваше, че финансо­вият баланс е положителен...
- Венгер остана толкова дъл­го, защото изпълняваше задачи­те, които му бяха поставени от американските собствени­ци. На мнение съм, че където има английски и американски собственици, особено последни­те, са най-стабилни нещата. При тях има и най-дългосрочно сътрудничество с треньорите. При Венгер беше ясно и точно казано, че трябва да "е на плюс". А за да са така не­щата, бе необходимо да е в Шам­пионската лига. Почти винаги това се изпълняваше, а отделно от това спечели и няколко тро­фея в последните години, което е суперположително за него. Ми­сля, че ако пожелае, още утре мо­же да започне работа където си поиска. Помня кога се запознах с него - ходихме в Япония и играх­ме един мач срещу Нагоя, на кой­то тогава беше треньор - беше 1995 година, Левски срещу Нагоя. Следващата година отиде в Ар­сенал. Според мен той търси клу­бове, които искат трайно да развиват проекти. А те не са толкова много в света. Има ан­глийски, френски, испански тимо­ве, които могат да поставят такива задачи, но за него най-ва­жен е един проект.

В Италия защо се случи в ед­но лято грандовете накуп да сменят треньорите си? Ювентус, Интер и Милан са с нови наставници, а и Рома има такъв. Защо напоследък на тези клубове не им се получават не­щата в евротурнирите?
- Като изключим Ювентус, другите клубове загубиха себе си. Също така при тях имаше честа смяна на собствеността - гово­ря за Интер и Милан, а това до­вежда до сътресения. Босовете са по-емоционални и по-често сменят треньорите. Няма ги тези Интер и Милан, особено втория тим, който беше с трайно присъствие навсякъде. Отборът имаше и дългогодишни треньори. Но може би напо­следък назначаваха наставници без достатъчно опит и успехи. Подвеждаха се повече по имена или пък заслугите на някого като футболист - Индзаги, Гатузо. А това в 90 процента от случаи­те не носи резултат. Звезди по заслуги получават треньорски постове, после трудно защита­ват амбициите и всичко при­ключва с крах. Моето мнение е, че всеки бос трябва да намери своя треньор. Този, който ще пасне на философията и идеоло­гията на клуба. Това според мен е проблемът на италианските тимове. Да вземем Гатузо, кой­то няма такива големи успехи, за да води клуб от ранга на Ми­лан. Да, беше голям футболист, може и да стане такъв треньор. Спалети пък не е наставник за Интер, това е. Не си пасна с ръ­ководителите. Но за мен сериоз­ните проблеми дойдоха от то­ва, че често се сменяше собстве­ността и дойдоха ръководите­ли от Изток...

Футболът се глобализира, както се казва, "кръвта се сме­си". Защо при треньорството не е като при играчите? В Ита­лия болшинството са местни треньори, така е в Германия, Испания и Франция. Защо няма такова преливане, както при футболистите?
- Много от разсъжденията са, че един треньор трябва да знае езика, за да комуникира добре с играчите. Макар че добър на­ставник може да научи езика за 3-4 месеца, както беше случаят с Гуардиола в Германия. Така че, когато искаш, а и ти поставят такава задача, се случва. Не е необходимо да си местен и да познаваш в детайли нравите. Това също са причини, но са мал­ки. На всеки клуб му трябва тре­ньор, който разбира философия­та му и може да развие игровия стил. Най-важно е наставникът да пасва на манталитета и раз­биранията на клуба.

Защо според вас Англия не произвежда добри треньори? А именно там се въртят най-много пари, играчите са най-скъпи, интересът е най-голям. Те нямат местен мениджър, който да е ставал шампион от дълги години...
- Мисля, че не е толкова до производството на добри тре­ньори. Според мен прекалено об­ширно е понятието. Защото си имат Чемпиъншип, Лига 1, Лига 2 - те също са на много високо ни­во и за там трябва да имаш доб­ри качества. От друга страна, богатството на големите клу­бове ги подтиква да взимат най-добрите имена, топтреньорите. Може би това донякъде пре­чи на английските треньори. По принцип Англия никога не се е сла­вила с масовост на силни настав­ници. Да, имали са големи фигури като Боби Робсън - Бог да го про­сти, когото познавам от Пор­тугалия. Той влизаше в топтреньорите. Предишните им на­ставници бяха в "английски стил". Новото поколение навли­за - Франк Лампард, Гарет Саутгейт... Те според мен ще се издиг­нат на нивото на Почетино, Гуардиола.

На национално ниво също са редки случаите, в които чужде­нец води дадена селекция, как­ъвто бе вашият случай с Казах­стан. Например и ние можем да си позволим чужденец, но...
-Аз не се смятам за чужденец в Казахстан защото преди това дълги годи­ни работих в Астана. Познавах и последния футболист във Висша­та им лига. Бях минал адапта­ционен период и знаех всичко, ко­ето ме интересува за качества­та и класата на играчите. Но проблем винаги има в изгражда­нето на стила, който искаш, както и на резултатите, които искаш да постигнеш. Обикнове­но и последният тим в рангли­стата, като смени наставника, иска с новия веднага да започне да печели, въпреки че този тим може да има 1 победа на 3 годи­ни. Проблем в националните ти­мове е, че треньорите не могат да работят всекидневно с игра­чите, за да изградят стил. Селек­ционерите зависят от емоцията и шанса както и от класата на футболи­стите, с които разполагат. Ако трябва да дам пример със себе си - преди Бербатов да напусне на­ционалния отбор, нивото бе ед­но, а след това друго.

Тимът ни опустя откъм класа и това веднага се отрази на ре­зултатите. Напускането на та­кива футболисти е огромна за­губа. Ако той бе продължил, на­шият отбор щеше да има ниво­то да се бори всеки път за кла­сиране на голямо първенство. Ние имахме топфутболист, който гледаше отстрани, а то­ва бе супернеприятно. А аз го усетих на своя гръб. И имаше пе­риоди - "до Бербатов" и "след Бербатов". С него имахме тим, който можеше да вкара гол на всеки и да победи всеки. Просто имахме класа. Същото важи и за Мартин Петров, но той тога­ва бе в период на постоянни травми, които го застигнаха. А и ранното излизане на Стилян Петров ни довърши. След това имахме отбор, но той нямаше такава класа, липсваха доброто подаване, завършекът. Бяхме ка­то обикновен бензин, а не супер-качество, такъв с висок октан.