Елица Янкова поведе хорото с медалите на олимпийските игри. При дебюта си на най-престижния спортен форум на планетата 21-годишната националка стигна до бронза в категория до 48 кг след пет тежки срещи, а в реши­телната схватка измъкна отличието от аржентинката Бермудес със 7:6. В Рио миньончето от Варна не само сбъдна мечтата си да отиде на Олимпиада, но и да се върне с медал.

Моите идоли са тези, които ce борят със сърце", признава олимпийската ни медалистка Елица Янкова.

И наистина следва своите сърца­ти идоли. Само за 4 години тя пече­ли 6 медала от големи първенства. А миналата година се връща на тепиха, след тежка контузия, която би отказала всеки спортист. Но операцията на дискова херния меж­ду пети и шести шиен прешлен не я спира от любимата ѝ борба. След два месеца Елица отново е на тепи­ха, а след още два печели сребро от първите европейски игри в Баку.

Силния си характер и лъвското сърце миньончето от Варна крие под широка и лъчезарна усмивка. 153-сантиметровата националка признава, че често спори със своя треньор Петър Касабов, извел я в пъти до стълбичката, но... в спора се ражда истината.

„Колкото и да е пълна залата винаги чувам гласа му - казва Янко­ва. - С него съм имала и хубави моменти, и сме се карали..."

Успешният тандем се заформя когато Елица е още 15-годишна. Тогава младата варненка е на лагер с националния отбор за кадетки, но не успява да си осигури място в отбора за европейското първенство. Въпреки това талантът и силният характер на момичето са забеляза­ни от старши треньора Касабов, който иска да я вземе в своя клуб „Левски". След дълги разговори с родителите ѝ така и става.

Първият голям успех идва пред родна публика. През 2013 г. в зала „Арена Армеец" Елица триумфира със световната титла при девойките. На финала тя побеждава опитната румънка Алина Вук, бронзова меда­листка от първенства на планетата и Европа, с технически туш - 8:1.

„Всичко постигнато от Елица е плод на неистов труд, желязна воля и упоритост - признава треньорът. - Тя идваше първа и си тръгваше последна от залата. Много искаше да успее. Сега в Рио допусна много грешки, млада е още. Но издържа. Имаше своя шанс, воля за победа и спечели. Боец!".

С борба Янкова започва да се занимава случайно. Преди това тренира лека атлетика с амбиции да става спринтьорка. Любимата ѝ треньорка обаче излиза по майчин­ство. А заместничката ѝ казва, че е твърде ниска за лекоатлетка. Разплакано, момичето се прибира у дома, а по същото време приятел на баща ѝ Христо Филчев-Кубинеца, треньор по борба, е на гости. Той предлага Елица да дойде в залата и да пробва техния спорт, а след две години, когато треньорката се върне, да поднови с леката атлети­ка.

На тепиха обаче на Елица толко­ва ѝ харесва, че тя изобщо и не помисля да сменя спорта. Още повече че има буйна кръв, случва се да раздава „юмручно правосъдие" на улицата, а борбата й помага да изразходва тази енергия.

Майка ѝ обаче не е съвсем съглас­на, защото борбата не е спорт за жени. Но малката чаровница налага волята си, още повече че получава пълната подкрепа на баща си Ата­нас Янков, бивш състезател по класическа борба. Заради травма той рано прекратява кариерата си. Сега вече в семейството няма разнобой какво да тренира тяхното момиче. Напротив. Именно от най-близките си Елица получава и най-голямата подкрепа. Още като излиза олимпийският жребий, тя се чува с баща си и коментира съперничките си.

„Знаехме докъде може да стигне и откъде можеше да дойде пробле­мът - признава таткото. - Допусна грешки, но още не е на нивото на азерката и японката, които са най-добри в нейната категория."

Именно азерката Мария Стадник спира нашето момиче на второ голя­мо първенство. Миналата година натурализираната украинка бе препъникамъкът за Елица и на финала на европейските игри.

Но пък с майсторската си игра срещу бразилката Бермудес, изпъл­нена с много обрати, Янкова заслужи да е на подиума. И дано след 4 години, когато натрупа още опит, той да й помогне да се изкачи на върха на почетната стълбичка.

„Бронзът за мен значи много - каз­ва още Елица. - Исках да докажа на чужденците, а и на българите, че имаме лъвски дух. Ключът към успеха бе, че нямаше какво да губя, знаех какво мога, само трябваше да се отплатя за труда си, което и направих!"

Като дете Елица Янкова е учила народни танци. От I до VI клас е била във фолклорна паралелка. А след като се захваща със спорт, музиката остава на заден план, но тръпката не угасва. Когато има повод, винаги е на дансинга. Съчетава тренировките с учене в Югозападния универ­ситет. Не ѝ е чужда мисълта след време да тренира деца. Във всички­те си начинания Елица е подкрепяна от приятеля си Мехмед Рамадан, също състезател по борба в националния отбор за юноши. Двамата са от 6 месеца заедно.