Спортист номер едно на България за 2015 година Габ­риела Петрова ще участва на Олимпиадата в Рио, ако се окаже, че мелдоният, открит в допинг-пробата ѝ, е по-малко от 1 микрограм на милилитър. Въодушевлението в щаба на лекоатлетката някак си трябваше да ни зарази и да въздишаме с дни заради ре­шението на WADA. Защото Габи е сред малкото ни надежди за достойно представ­яне (за медали вече никой не говори, още по-малко в множествено число). Но дори и да награди усилията си с фи­нал в тройния скок на най-го­лемия възможен форум, уте­хата ни ще е твърде слаба.

Проблемът е, че без допинг-напрежението в световния спорт, едва ли някой в момента щеше да се вълнува от то­ва, което става с тези, взели билет за нашата маршрутка към Рио. Просто управление­то на клубовете и федерации­те, интригите между различ­ните треньори и мениджъри, дори сексскандалите в Спор­тната академия, с която тол­кова се гордеем, са точната илюстрация за това, че целта не е да се правят шампиони, а да се въртят пари. Министерството да плаща, а някой да харчи безотчетно. Накрая микрограм мелдоний може да ни взриви със същата сила, колкото и тон тротил. А иначе футболът ни бил най-зле. Ме­далите ги носели други, а ни­кой не им обръщал внимание.

Истината обаче е по средата. А в това, че не шумят около себе си, има и добрите стра­ни. Защото кирливите ризи на спорта се вадят чак тога­ва, когато поне от няколко места потвърдят, че този е пил онова, другият - друго, а даже не са и шампиони. За такъв спорт благодарим. По-добре да сме си само аматьо­ри. За там допинг не е нужен. Спортът трябва да носи на първо място здраве, а не нер­ви и срам. Още по-малко за­вист, защото „хикс" получил повече за подготовка, а „иг-рек" заслужавал да ги вземе, но нямал връзки.

Людмил Христов, „Меридиан мач”