България често е печелела битки в отборните спортове. Изживявали сме радостта от четвъртото място на Мондиала в САЩ, третото на волейболистите на Световното в Токио, европейската титла на дамите в този спорт от 1981 година. И още, и още...Но този път като че ли бе различно.

След толкова много мъка и провали на спортните полета, след толкова много трагедии в последните години, България имаше нужда от този неделен следобед. От тези 86 минути, в които целият свят видя талантът и способностите на десетина млади българи, носещи екипа на националния отбор по волейбол.

Матей Казийски, Владо Николов, Андрей Жеков, Вальо Братоев, „голобрадият” Цветан Соколов и останалите момчета показаха, че заслужават народната любов. От първата до последната точка те нито за секунда не оставиха впечатлението, че ще загубят. Дори и при пет точки преднина за противника в третия гейм те виждаха Победата. И я постигнаха!

Трябва да признаем, че преди мача с Русия, донесъл първи медали от европейско първенство от 26 години, се прокрадна и типично българското недоверие след загубата от Полша, граничещо с нихилизма. Максимализмът "или сме първи, или сме се провалили" бе на път да зачеркне двуседмичните усилия на Казийски и компания по турските зали. 

Но момчетата и техният гениален предводител Силвано Пранди успяха за по-малко от 24 часа да загърбят неуспеха, да забравят „полския синдром”. И това ги направи още по-силни.

Всичко в този следобед бе истинско. И пламъкът в очите на момчетата, и радостта на пропътувалите огромни разстояния фенове, и емоцията на политиците начело с президента Георги Първанов. Почти на всяко отиграване държавният глава и стоящият до него министър на спорта Свилен Нейков скачаха и се радваха наравно с феновете. Наравно с милионите пред телевизионните екрани в Родината, за които тези неделен следобед ще остане завинаги в сърцето. 

И едно отклонение. Хубаво е Митко Бербатов и останалите му съотборници в националния отбор да си вземат отнякъде запис с победата над Русия. За да видят как там, на терена, техните сънародници се борят буквално за всеки сантиметър. И играят за народната любов, играят за България! А не смятат колко милиона лева премия ще вземат при успех. И не мислят за солидните заплати в клубовете, които може да бъдат застрашени при евентуална контузия.

А ние просто ще възкликнем: Не плачи, Русия! Твоят волейболен отбор просто загуби. От българските юнаци!