"В словенския въздух витаеше призракът на агресията, предусещането за бой на живот и смърт, чувство за нервност и възбуда". Може би такова описание на атмосферата преди реванша се очакваше от репортерите. Нищо такова обаче нямаше в Марибор. Чистият въздух във втория град на Словения, лицата на хората, ласкавото слънце при пълно безветрие, лебедите по река Драва, дори ярката, лишена от мрачност и униние архитектура - всичко бе пропито с умиротворение. Преди 6 години, когато играхме реванша с Уелс в Кардиф, всичко беше по-иначе.

Местните журналисти (в Словения въобще не ги видяхме) отчаяно провокираха нашите играчи - Вадим Евсеев бе представен като людоед - докато феновете гледаха всеки руснак изпод вежди. Както писа наш вестник: "Гледат ни като вълци". Днес ни гледаха не като агнета, но като нормални хора, чийто свят и усещане за собствения успех далеч надхвърлят границите на футболния терен. Всичко подсказваше, че в Словения, за разлика от много други страни, футболът не е живот, а само частичка от него.

В Уелс през 2003 г. дори репортерите се чувствахме като на война. Тук нямаше никаква нужда да се размахват юмруци или да се лее кръв. Запитахме се дали е добре или зле, че ни липсва агресията от Уелс - онова адско напрежение, което може да съсипе, но и да сплоти и мобилизира, както стана с отбора на Георгий Ярцев в Кардиф.

Три часа преди мача седях на верандата на хотела, гледах чудесния ландшафт наоколо, дишах целебния въздух, четях книга и се чувствах в тази идилия като пенсионер в покой вместо като военен кореспондент преди решаващо сражение. Кръвта упорито не искаше да кипне. Възникна опасение дали тази атмосфера няма да се предаде и на нашите играчи. Никакъв вертолет не досаждаше в деня на мача, и единственото, което можеше да разсърди домакините, беше дивият изблик на чувства у нашите фенове, които скандираха в този тих час: "Дойдохме, за да победим". Десет минути преди мача футболистите ни влязоха в съблекалнята - със съсредоточени и напрегнати лица, "отрекли се от всякакви земни блага". С такива изражения се настаниха на трибуната Роман Абрамович и един от главните претенденти за президент на РФС Сергей Капков.

Още с първите секунди кошмарът от последните минути на Лужники се пренесе на "Людски врт". В първите 20 минути на терена властваше Словения и бе истинско чудо, че не вкара ранен гол. Хидинк стоеше прав с ръце на гърба и недоумяваше какво става. Къде се дяна нашето умение да контролираме топката и темпото. После футболният бог ни даде няколко шанса, но ние останахме глухи към неговите призиви.

Нищо не се получаваше нито у героя от Лужники Билялетдинов, нито у Аршавин, Зирянов, Жирков, Денисов и пр. В края на полувремето Дедич с невероятен скок изпревари Березуцки и Анюков и опъна мрежата. Този гол се оказа и нашият червен картон за ЮАР. Балканците явно излязоха за своя последен бой, което не може да се каже за нас. Всъщност дали не загубихме мача още в 87-ата минута на първия мач? Ако все пак вие, господа футболисти, искате да се докажете, направете го в следващите 2 г. Надявам се, под ръководството на Гуус Хидинк...