- Г-н Стоилов, турският футбол очевидно се развива с много бързи темпове. Само в последните седмици местните клубове привлякоха някои от най-големите звезди на световния футбол. Достатъчно е да споменем Мохамед Салах. Тази експанзия не повтаря ли модела на Саудитска арабия – да се привличат най-добрите футболисти за космически заплати?
- Може би да, но не съвсем. Тук има лимит на чужденци. Ако в един отбор има 10 чужденци, четирима от тях трябва да са до 21–22 години. Което означава, че не можеш да купуваш безкрайно много чужденци, защото задължително трябва да имаш 14 турски играчи в отбора, регистрирани. Да, може да са във втория отбор, но да са местни. Така се поддържа някакъв баланс. Резултатът от това е, че турската лига досега беше шеста лига в Европа, веднага след първите топ 5. Но от това, което виждам, смятам, че първенството надминава Италия, например. Това се вижда и от трансферите. Последният такъв е на Рафа Леао от Милан в Галатасарай. Като качество на футбола надминава Франция, като изключвам ПСЖ. Но това е отбор от друга планета. А и като цяло Франция „изработва“ футболисти, които държат високо ниво. Със сигурност турската лига, като интрига, е по-интересна от Бундеслигата. Там почти сигурно шампион е Байерн. И като добавите интереса на феновете тук към своите отбори, нещата наистина са много напред. Има още работа, за да бъде наистина топ, но хората се стараят и се опитват да инвестират също огромни суми. Всеки клуб тука притежава перфектна тренировъчна база, без значение дали е Суперлига, Втора дивизия, Трета дивизия отбор, плюс стадион. В двете лиги, които аз съм наблюдавал, дали има и един стар и занемарен стадион? Съмнявам се. Затова и сравнението с България е нелепо.
- Вече сте почти трета година начело на Гьозтепе. Колко български треньори или футболни функционери ви се обадиха и поискаха да дойдат тук при вас, поне малко да видят как се управлява футболен клуб, какви условия трябва да се създадат, как се тренира? Аз знам за един – Александър Томаш.
- Не, не е един. Мисля, че бяха двама или трима. Не е чак толкова голямо количество, но да не ги изброявам. Малко са. Защо е така, нямам представа. Може би няма какво да видят. Имаше един момент, в който от треньорската школа ми се обадиха да изпратят няколко човека,за да си заверят лицензите. По мое изрично решение не ги приехме. Защото те се сещат за нас, когато вече сме навън, когато нещо сме постигнали. Обидно е да те използват само за заверки на лицензи.
- Това как го определяте – безхаберие, нежелание да се учиш, тарикатлък...
- Ние в България мислим, че много можем, много знаем, всичко имаме, нищо не ни трябва. Ние не уважаваме достатъчно също успелите държави, успелите клубове, успелите хора – играчи, треньори, директори. Хора, ние не ги уважаваме. Ние мислим, че е толкова лесно и всеки може да го постигне. А де факто никой не го е направил. Вземете треньорската школа, нашата гилдия... Какво сме постигнали, че да имаме треньори в големи първенства, на високо ниво. Имаме ли сега треньори, които да имат резултати зад гърба си, да работим по Европа и така да привличаме други български треньори. Това е важното. Ще ви дам пример с Казахстан. Преди доста години там отворихме вратите за наши специалисти, но вижте какви имена - Димитър Димитров – Херо успешен, Стойчо Младенов успешен, Гошо Дерменджиев успешен, Николай Костов, Кольо Спасов, Бог да го прости. Треньори, които имаха визитки зад гърба си, натрупани вече опит и резултати. А сега младите треньори нямат желание да се развиват. Разбира се, казвам го с удловието, че няма треньор млад и стар – има можещ и неможе според мене. Но нямаме достатъчно визитки зад гърба си, за да получим достатъчно добра работа във водещите първенства. Първото нещо, което гледа един клуб, директор или президент, е: „Дай да видим в CV-то какво си постигнал“. И почваме: „Ама той беше четвърти, ама той игра финал...“. И толкова.
Вижте, какво означава добър треньор? Да води добър тренировъчен процес, да знае да си подреди състава и да има изобилие от тренировки, нищо друго. И затова примерно треньори от Испания, от Франция, от Португалия работят по целия свят. Това са школи, които имат стандарт. В интерес на истината, нашата школа се опитва в последните години да вдига нивото и да вдига стандарта. Но ние, колкото и за съжаление трябва аз да го кажа, ние сме минали през този процес, не получихме това, което ни трябваше от школата. Това е проблемът. При нас няма критерий за завършено образование, например. При нас критерият е „наше момче“. Основен критерий – „наше момче“. И това върви от много отдавна. Аз съм от поколението футболисти, което бе възпитано в спортните училища. Познавам най-добрите български треньори. Павел Панов и Васил Методиев, и Добромир Жечев, Паро Никодимов, Георги Василев... Сигурно пропускам много от тях, които имаха знания, които бяха обучени, принудени да бъдат обучени. Принудени! Сигурно изпускам някой , но нямахме лоши треньори. И затова и работехме, и затова имаше българският спорт резултати. Знам, че много хора ще се разсърдят, но не ми прави впечатление. Но ние ще намерим 100 начина да кажем как едно нещо няма да стане, вземто да потърсим един начин как да стане.
- Добре, но все пак има нещо положително в последните години. Левски и ЦСКА влязоха в основната фаза на два от европейските турнири. Ботев и Локо Пд построиха нови стадиони, ЦСКА скоро ще открие такъв. Левски също ще строи. Това не са ли положителни сигнали?
- Аз от над 15 години говоря, че това не е вече футбол, това е футболен бизнес. И който не може да прави футболен бизнес, не може да участва в топ 10 първенства. Няма как, ти не можеш да участваш. Всеки клуб има стратегия във футболния бизнес. И ти трябва да се впишеш под някаква под някаква форма. В България все още футболният бизнес ни е пълна мъгла, да кажем. Разчитаме да дадат собствениците някакви пари, да ги изтърсим, да ги похарчим, а за себе си нямаме нищо. Нито отбор, нито някакви играчи, които да струват милиони, и нито тренировъчни бази. Половината клубове нямат тренировъчни терени и бази, и стадиони. За какъв футбол говорим? А същевременно сме готови да платим, да похарчим милион и половина, че и повече.
Говорите за новите стадиони...Казвал съм го няколко пъти, макар и хората в Пловдив да ми се обидят. И двата стадиона там са морално остарели, още преди да са завършени. Само те да не ми обясняват за стадиони. Наляха се едни пари без никаква идея. Само да припомня на феновете на Ботев, че първият проект за стадион бе по мое време и няма нищо общо със сегашния. Онзи бе спрян с познатото „Извинявай, но нямаме пари“. Като няма пари, няма да има футбол. Просто е. Левски и ЦСКА пропуснаха момента, в който да си направят базите, стадионите и да се развиват. Но е добре, че в двата клуба се влагат огромни инвестиции. Значи се очаква в близко бъдеще тези клубове да заработят на принципа на футболния бизнес.
- Левски ще срещне Олимпик Марсилия. Преди 20 години вие водихте „сините“ в един епохален мач срещу този отбор...
- Помня, че валеше дъжд целият ден. Теренът още беше старият, бяхме пред стрес – този мач можеше и да не се играе. Изложихме се, естествено, с терена, с посрещането. Но направихме уникален мач срещу много силен отбор. Но сега нещата са много различни – годините, бюджетите. Ами нашият беше 3 милиона евро. Играчите – при нас бяха основно българи, но много качествени. А ако помните, двама от чужденците станаха български национали. От другата страна двама световни шампиони, плюс звезди като Самир Насри и Мамаду Нианг. Наистина беше епохална победа. Но сега нещата опират отново до липсата на български футболисти.
- Как виждате шансовете на Левски и ЦСКА в Европа тази есен? Могат ли да продължат в елиминациите?
- При всички положения ще им е трудно. Има няколко много силни отбора, които са трудни за побеждаване. Но е реалистично да се мисли за продължаване и след основната фаза. През миналия сезон турските клубове я преодоляха с около 9-10 точки. Като изключим Милан, няма някакви отбори, които да са страшилища. Всичко зависи от Левски и ЦСКА и моментното им ниво. От друга страна, в българския футбол винаги е имало момент на надскачена в даден мач. Историята помни много такива. Побеждавали сме по-силни отбори с по-добра игра и по-добра организация. Вярвам, че могат да го направят и сега.
- Говорите много за българския футбол, за младите играчи, за липсата на условия. Кариерата ви в българския футбол приключена тема ли е?
- Не, не. Аз никога не съм по силните думи. Факт е, че аз не бях в българския футбол 13-14 години. Не виждах никакво предизвикателство. Аз се върнах само защото Левски беше във фалит. Ако можем да го спасим. За наша радост успяхме. Не съм го спасил аз – всички заедно: привърженици, хора, които работят, спонсорът естествено. Аз не съм много лесен да се работи, защото знам какво трябва да стане и знам какво искам да получа. А на много от хората, с които работиш, това не им харесва. Много от хората обичат „нашето момче“ да е там. И затова сме все на дъното.
- Все още много хора ви обвиняват, че напуснахте Левски...
- Казах го точно и ясно. Напуснах Левски, защото не ми харесваше начинът, по който се работеше. Имах визия за бъдещето, не само моя. Тя беше визия на Сираков, на спонсора. Те основаха Сдружението, те бяха първи членове, аз бях член. И продължавам да смятам, че това е пътят - да бъде Левски на хората. Нека да идват, добре дошли, 50 спонсора, но не да зависим винаги от един човек. А Левски имаше сили да го направи това нещо. Ако помните, предложих на последната пресконференция, да се боря за титла и ако не стана шампион, аз сам ще напусна. Радостно е, че три години по-късно го направиха. Но тогава нещата бяха други. Не ми харесваше... Казах си: „Всеки трябва да е на своята позиция, и да отдава голяма част от деня си и живота си, деня си за работа“.
- Последен въпрос. Договорът ви с Гьозтепе изтича в края на сезона. Къде виждате бъдещето си?
- Честно да ви кажа, не знам, не съм мислил. Факт е, че ако нямам достатъчно добро предизвикателство, бих си взел пауза. Футболът ми даде много не само и на мен, и на семейството, и някакво финансово спокойствие. Левски също ми даде много и като клуб, и аз на него. Така че нямам някакви болни амбиции и не съм решил накъде ще ме отвее вятърът.
